Патологът престана да пуска кости в торбичката и внимателно я надписа отгоре.
— Честно казано, мислех си, че ще се появи.
— Но не и тук, нали? Предполагах, че вече е на километри от града, дори, че вече е напуснал страната.
— Готов съм да се обзаложа, че изобщо не се е отдалечавал от Бристол.
Манинг въздъхна и седна върху някаква прашна кутия.
— Значи тялото е горяло някъде около три дни?
— Да, и при цялата тази мазнина през комина би трябвало да е излязъл доста гъст бял дим — учудвам се, че никой не го е забелязал.
— Забелязали са — отвърна лаконично Франк, който беше типичен представител на неразговорливите йоркширци. — Но съседите наоколо са надути копелета, не обичат да говорят с полицията и ревностно пазят всичко за себе си. Те просто са решили, че жена му го е напуснала и той преживява на курабийки от царевично брашно.
Докторът вдигна обгорелия череп.
— Със сигурност би трябвало да е тя, Питър. Челюстта и зъбите са се запазили, така че ще ги сравня с данните от зъболекаря й. Предполагам, че всичко ще съвпадне, но бих могъл да направя и ДНК анализ, ако се наложи. — Замълча за миг и се изправи. Беше дребен мъж на около трийсет години, с дребно четвъртито лице и очила със златни рамки, които обхващаха само горната част на стъклата. Беше облечен със синя риза и кафяви панталони. Макар че това съвсем не бе нещо, което да не е виждал досега, мрачното му изражение подсказваше, че е доста потресен. — Ама че ефективно нещо — може и аз да си взема такова, и без това се каня да мина на отопление с дърва — но все пак не е пещ за кремиране. Скелетът е на части, но почти напълно запазен. — Посочи към една едра кост, поставена в края на платнището. — Това е бедрото — както виждате, доста добре запазено, но кракът несъмнено е бил счупен в коляното, с чук, бих казал, за да може да се побере в пещта.
— Какво се е случило според теб?
— Не е лесно да се каже със сигурност, след като липсва тялото. Предполагам, че са се скарали горе, в кухнята и той я е блъснал. Тя е паднала по стълбите и си е счупила врата. — Патологът взе няколко парчета от гръбначен прешлен и се опита да ги прикрепи едно към друго. — Има също и няколко дребни наранявания по черепа. Открихме следи от коса на третото стъпало отгоре. Това падане е причинило смъртта й. Ако е имал малко ум в главата, е можел да повика Бърза помощ и да каже, че е нещастен случай. Но явно се е паникьосал и е решил да се освободи от трупа. Един Господ знае защо — това е ваша работа, вие ще откриете.
— Трябва да се яви в съда, за да бъде потвърдено задържането му, Алек. Надявам се, че ще изпее всичко още на първия разпит — но ако не стане, какво бихме могли да му лепнем, за да остане в ареста? Единствената улика засега е, че жена е намерена мъртва в мазето му?
— Е, и това не е чак толкова лошо като за начало… но все пак ще прегледаме най-внимателно наоколо за веществени доказателства. По вратата на парния котел има някакви кървави петна. Все още не съм ги изследвал, но ми изглежда, че са престояли не повече от ден-два. Ако са негови…
— Ще можеш ли бързо да установиш това, ако го накараме да даде кръвна проба?
— Разбира се.
— Добре, това ще се окаже достатъчно, за да го задържим. Имали са и две деца, нали знаеш? — Веждите на Манинг се повдигнаха въпросително. — Какво ли е станало с тях, по дяволите? Прекопахме вече половината градина, но не открихме никаква следа.
— Може би е скрил телата някъде из близката гора? А е възможно да са живи, но да ги е откарал някъде, за да не можем да ги намерим? Нали току-що си го видял, Питър. Заприлича ли ти на човек, който не е с всичкия си?
— Правеше се на учуден.
Лекарят сви рамене и поиздърпа сакото си.
— Тогава може би наистина ги е отвел някъде?
— Смяташ ли? Бедните малки копеленца.
— Май всички са за съжаление — подхвърли патологът, като посочи нагоре. — Хубаво местенце, не смяташ ли? — Манинг знаеше, че той живее сам някъде в Съмърсет. — Всяко семейство би се чувствало прекрасно тук. Чудя се какво ли не е било наред?
2
Куин не си спомняше почти нищо от следващите няколко дни. Щом пристигнаха в полицейското управление, веднага го поведоха през някакъв притъмнял двор и го накараха да се изкачи по циментови стъпала, като главата му през цялото време бе покрита с одеяло. Наистина не искаше главата му да е покрита, тъй като и без това нямаше кой да го види, но бе убеден, че полицаите следват стриктно всичко онова, което са виждали при истински убийства, показвани в телевизионните новини. Оставиха го съвсем сам в една килия часове наред, поне на него му се стори, че остана там цяла вечност. Седеше ужасѐн в самия край на тясното метално легло, като трескаво се опитваше да не се докосва до дюшека и до скъсаното одеяло, което вонеше на урина.