Беше отчаян. Имаше чувството, че мозъкът му направо ще се пръсне, раздиран от ужасен страх, гняв и пълно объркване. Не му пукаше особено, че Ники е мъртва, нито дори, че някакъв детектив в сив костюм смята, че той я е убил. Единственото нещо, което имаше значение за него, бяха Томас и Джесика. Виждаше лицата им, които ту се появяваха, ту се размиваха и изчезваха в мъглата от сълзи, изпълващи очите му. И тези лица съвсем не бяха невинни и радостни, каквито си ги спомняше, а направо изкривени от ужас. „Дали са мъртви? — Мисълта за това го изпълни с нетърпима болка. — Не, трябва да са живи.“ Явно онзи, който бе убил майка им, ги бе отвел със себе си. Някой трябваше да ги намери. Той самият трябваше да направи това. Нямаше кой друг да го свърши. Започна да удря с юмрук по вратата на килията, докато малкото прозорче се отвори и в четвъртития отвор се появи непознато лице.
— Да?
Куин направо не бе в състояние да подреди думите.
— Аз трябва… трябва да видя някой от началниците. Веднага! Става дума за децата ми, разбирате ли, те са в опасност… сигурно са отвлечени, отведени са някъде… вероятно преживяват нещо ужасно… ако някой не отиде да ги потърси, може да стане твърде късно. Бихте ли… моля ви… веднага трябва да се срещна с някого.
— Спокойно, Куин. Съвсем скоро ще бъдеш разпитан.
— Не, вие не разбирате. Става дума за моите деца. Безпокоя се за децата си. Трябва да говоря веднага с някого, те със сигурност са в опасност — направете нещо, за Бога!
— Използвай звънеца, ако искаш още нещо — отговори пазачът и затвори малкото отворче.
Куин се огледа объркано. Явно изобщо не му повярваха. Смятаха го за убиец, а може би също така и за побъркан. Започна да удря отново с юмрук по вратата, като в същото време натискаше с другата си ръка звънеца, който бе непосредствено до нея. Ясно чу продължителното звънене в дъното на коридора. Този път вратата се отвори и пред него застанаха двама полицаи по ризи с къси ръкави, единият имаше сержантска нашивка.
— Няма ли да престанеш с това удряне? Наоколо има хора, които се опитват да спят.
— Наистина трябва да се срещна с някого от началниците — става дума за децата ми, не знам какво е станало с тях, със сигурност са в опасност и са примрели от страх.
— Предупредих те да млъкнеш! — извика сержантът и пристъпи застрашително към него. — Запази си приказките за шефа, Куин. Млъквай сега, лягай и се опитай да поспиш, защото утре ще ти трябват доста сили.
Куин винаги бе смятал полицаите за хора, готови всеки момент да ти помогнат. Сега бе шокиран, защото си даде сметка, че те всъщност са му врагове, при това доста сериозни врагове.
— Да поспя ли? Как смяташ, че бих могъл да заспя, дяволите да те вземат? — Целият се тресеше от гняв и гласът му се повиши. — Две безпомощни деца са в ужасна опасност — искам да знам какво се прави, за да бъдат открити. Аз съм техният баща, нима не можеш да разбереш?
— Да, бе, да, всички ти вярваме. Я вземи, че си почини малко, Куин, остави всичко това за утре сутринта.
— Не, ти явно наистина не разбираш! — извика той, като дори се опита да го изблъска и да тръгне по коридора. — Става дума за нещо много сериозно, за Бога!
Когато сержантът и другият полицай се опитаха да го спрат, Куин започна да се бори и да раздава удари наляво и надясно. Юмрукът му се заби в мека тъкан, след което последва болезнен вик.
— По дяволите! Ама че глупаво копеле. Дръж го! — извика сержантът, от чийто нос течеше кръв и вече бе изпоцапала бялата му риза. Появи се още един полицай. Мъжете сграбчиха здраво Куин, който продължи да рита яростно с крака, но скоро усети силен удар в бъбреците, а нечие коляно се заби в слабините му. Останал без въздух, той се присви и почти веднага белезниците щракнаха около китките му. Силни пръсти притискаха в същото време гърлото му, усещаше непоносима болка във врата и не след дълго загуби съзнание.
Когато се събуди, кръвта пулсираше в слепоочията му, а устата му бе пресъхнала. Даде си сметка, че са го приспали с натиск върху сънната артерия — все още усещаше болка във врата, там, където го бяха притискали. Може би след това са му инжектирали и някакво успокоително. Китките му отново бяха свободни. Часовникът също не бе свален от ръката му, така че можеше да го погледне. Установи, че е спал цели десет часа. Мокрото одеяло бе заменено с друго — червено на цвят и по-чисто.