Джефри Куин съвсем не беше страхливец. В живота си често се беше сблъсквал със заплахи и трудни ситуации и бе успявал да ги преживее. Някак си бе смогнал да държи главата си над водата дори през последните шест месеца, макар че този път наистина го бяха притиснали. В момента обаче бе уплашен, смъртно уплашен. Само преди един ден беше лекар, уважаван и свободен човек. В момента не само се намираше заключен в затворническа килия, но и мъжете и жените отвън вече го бяха обявили за убиец, смятаха, че е причинил смъртта на съпругата си и на децата си. Ненавиждаха го, дори го бяха пребили и му бяха дали успокоително, без да искат съгласието му. Ако сега им кажеше истината, едва ли щяха да му повярват.
Бяха му нужни само няколко секунди, за да си даде сметка какво бъдеще го очаква. То беше наистина ужасяващо. Никой нямаше намерение да започне да търси Джес и Том. А собственият им баща най-вероятно скоро щеше да получи присъда, която би го приковала до края на живота му в някаква килия, подобна на тази. Нямаше смисъл да моли за помощ. Седеше в края на леглото, подпрял глава с ръцете си. Всеки момент беше готов да се разридае, макар че упорито се опитваше да се пребори с отчаянието и самосъжалението, които го изпълваха. Всъщност ясно разбираше какво би трябвало да се направи — трябваше да се свърже с някой човек отвън, при това колкото се може по-скоро.
След около час бе откаран в стаята за разпити и мъжът в сивия костюм отново се представи като началника на полицейското управление Манинг. Двамата седяха на твърди столове пред неголяма маса. Стаята бе ярко осветена, но без прозорци. Двама униформени полицаи по ризи с навити ръкави стояха в ъглите. Дали го смятаха за толкова опасен? Все пак бе започнал да се приспособява, вече не бе така шокиран, нито се налагаше да му се дава успокоително. Пред него беше врагът; трябваше просто да се опита да се успокои и да проследи всяка изречена дума. Някаква жена в цивилни дрехи се присъедини към тях на масата.
— Това е детектив Кързън.
Манинг включи касетофона и започна да говори пред микрофона:
— Централно полицейско управление в Бристол, десети септември, присъстват…
— Един момент — прекъсна го Куин и дори сам се учуди на твърдия си тон. — Не съм подготвен да отговарям на въпросите ви, преди да е пристигнал адвокатът ми.
Полицаят въздъхна и изключи касетофона.
— Много добре. Това е ваше право. Кой ще бъде вашият адвокат?
— Все още не съм си наел.
— Нима наистина нямате адвокат? — подхвърли началникът със същия подигравателен тон, с който му говореха и другите полицаи снощи. — Вече имахте дванайсет часа, за да помислите върху това. Нали си давате сметка, че не се намирате тук, защото сте нарушили правилника за движение по пътищата?
— Отлично знаете, че почти през цялото време съм бил в безсъзнание в килията си.
Манинг имаше гладко, младолико лице, макар че по прошарената му коса Куин съдеше, че вече е надхвърлил петдесетте.
— Вярно ли е това? — обърна се началникът към един от полицаите, застанал в ъгъла.
— Да, сър.
— Трябваше да ме информирате — процеди през зъби и очите му пламтяха гневно, когато се обърна към Куин с фалшива усмивка. — Добре… Ще предявя срещу вас обвинение в убийство до един час, освен ако дотогава не сме започнали разпита. Желаете ли да ви бъде назначен служебен защитник или предпочитате да позвъните на някого?
Куин бе придружен по коридора от двамата мълчаливи полицаи, които го охраняваха, и за пръв път от арестуването си видя дневната светлина през страничните прозорци, които бяха с изглед към централната част на града с пресичащите я жълти автобуси. Навън беше слънчево. Един от охранителите му отвори вратата на малък кабинет и му посочи телефона върху бюрото. И двамата полицаи останаха на вратата, като не сваляха очи от него: явно нямаше да може да поговори насаме с никого.
Той се настани на стола зад бюрото, като се опитваше да не им обръща внимание и трескаво размишляваше на кого да позвъни. Не познаваше никакви адвокати, нямаше и близки приятели, към които да се обърне. Беше наистина смешно, дори абсурдно; или по-скоро щеше да е така, ако не бе изправен пред опасността да го обвинят в убийство. На кого ли наистина би трябвало да позвъни човек в подобна ситуация? Не можеше да си позволи да се обади в болницата и да помоли някой от колегите си да му помогне. Те със сигурност вече са разбрали; вероятно ще му изразят съчувствие и подкрепа, но почти сигурно е, че ще повярват, че е виновен. Както и всички останали. Съпрузите винаги убиват съпругите си. Проблемите в брака му бяха публична тайна, така че едва ли някой ще се изненада. Вдигна слушалката, поколеба се за миг, а след това я остави обратно на вилката.