Беше наистина смешно. Единственото, от което се нуждаеше, бе човек, който би могъл да му доведе адвокат, при това добър. Бил беше най-подходящият човек за това. Той работеше в управлението на неголяма строителна компания и имаше доста връзки сред финансовите и юридическите среди в града. Бил щеше да знае към кого да се обърне — освен това беше може би най-близко до представите на Куин за добър приятел. Бил Тейлър му беше съсед в Абътс Лейг; не бяха кой знае колко близки, но заедно бяха наели яхта. Беше най-обикновена делова сделка, а и никой от двамата не използваше яхтата много често. Куин просто не можеше да се сети за друг, на когото би могъл да се обади.
— Може ли да ми дадете телефонен указател? — помоли той, след което намери номера на Бил и решително го набра.
Обадиха се от централата и той помоли да го свържат с Тейлър. Само след секунда се чу любезен женски глас:
— Кабинетът на директора.
Куин нямаше представа дори, че Бил е на такъв ръководен пост.
— Мога ли да разговарям с господин Тейлър, моля? Името ми е Куин.
— Бихте ли ми обяснили за какво става дума?
— Ами… разговорът е личен.
— Един момент, господин Куин.
Последва продължителна пауза, след което се чу мъжки глас:
— Бил Тейлър, с какво мога да ви помогна?
— Обажда се Джеф Куин.
Настъпи гробна тишина, след това Тейлър каза:
— Господи, Джеф, къде се намираш?
— В централното полицейско управление съм. Арестуваха ме. Трябва ми дяволски добър адвокат. Можеш ли да ми помогнеш?
— Да, Джеф. Чух по новините тази сутрин какво се е случило. Аз… наистина съжалявам. Разбира се, че ще ти помогна, просто не знам… искаш ли да дойда веднага? Намирам се само на няколко минути от управлението.
— Не съм го направил, Бил. Явно става дума за някаква ужасна грешка. — Изведнъж почувства, че го обхваща същата невъобразима паника от предишната нощ, и сълзите започнаха да напират в очите му.
— Разбира се, че е така, Джеф — каза приятелят му с тон, с който искаше да го убеди, че му вярва. — Нито за минута не съм си помислил… Виж, веднага ще дойда.
— Защо не го отложим за по-късно? Това, от което се нуждая в момента, е адвокат. Искат да започнат да ме разпитват. Познаваш ли някого?
— Твърдят, че Роджър Диксън е най-добрият в града. А по неговите дела в съда пледира една жена адвокатка, която обикновено се занимава с подобни случаи. Искаш ли да му се обадя?
— Да, моля те. Обясни му, че се нуждая от адвокат, и то веднага. А, Бил…
— Джеф?
— Обясни му, че наистина не съм го направил.
— Разбира се, че ще му кажа. Можеш да бъдеш напълно сигурен в това.
Куин се изправи, вече се чувстваше малко по-добре.
— Адвокатът ми ще се появи съвсем скоро и нямам намерение да разговарям с когото и да било преди пристигането му. Ясно ли ви е?
Полицаят кимна.
— Тогава ще ви отведем в килията ви, за да го изчакате — започна той и като че се поколеба. Куин си помисли, че може би се чуди дали да добави „сър“, но вместо това му направи знак да протегне ръце, за да му постави белезниците. След това го поведе по коридора под любопитните погледи на останалите арестанти. Дори за Бристолския централен затвор убийството не беше събитие, случващо се всеки ден.
Тейлър пристигна след около четирийсет и пет минути. Беше дребен, с оредяваща червеникава коса човек. Оказа се доста енергичен и решителен. Куин с удоволствие разбра по-късно, че Тейлър се бе държал наистина като приятел, на когото би могло да се разчита. А след като се оказа, че май това е единственият му приятел, готов да се застъпи за него и на когото би могъл да разчита, това наистина бе от голямо значение. Макар че години наред се бе придържал към някакви норми на благоприличие, Бил Тейлър този път не скри от секретарката си къде отива и само след минути новината се разнесе из цялата сграда на строителната фирма. След това той премина през града заедно с Роджър Диксън, двамата се изкачиха бавно по стъпалата и влязоха през главния вход на централното полицейско управление.