И все пак книгата ми е израз предимно на случилото се. Тя забавлява, но и носи познание.
Тревожеше ме и опасността да се повлияя от общоприетото, станало популярно чрез авторитета на някои биографи, и по този начин да лиша етюдите си от оригиналност. Прибягвах до сравняване на различни източници, или на различни житиеписни разработки — разчитах на чувството си за реалност, съотнесено към епохата на героя, чиито свят изследвах. Моята гледна точка в повечето случаи беше близка до вижданията на сериозните биографи, но и различна — все пак аз съм разказвач, а не хроникьор. (Нарисуваното тук е мое произведение. И никой не би могъл да го повтори, ако не повтори мен самия.)
Великите са многообразни в своите прояви и всеки от изследователите им има какво да открие. Доказано е, че най-късогледи са се оказвали техните съвременници, защото „за близките геният не е на фокус“, както е забелязал и Марк Твен. Дистанцията на времето чисти неизбежните пристрастия в оценките на окръжаващите ги и образите добиват несъмнено по-реални очертания. Колко различни (и неверни) могат да бъдат представите за определен творец дори на обичаните от него показва случаят с Антоан дьо Сент-Екзюпери. Като прочетох спомените на съпругата му Консуело и на някои от любовниците му, установих крещящи противоречия. Излизаше, че най-малко е познавала неговото духовно богатство жена му, а най-добре Хелен дьо Вог, с която се е срещал сравнително рядко, но на която изглежда е доверил съкровената си същност. По-вярна е дори преценката за него на случайните му спътнички в периода на емигрантството му в САЩ — княгиня Натали Палей и младата американка Силви Райнхард. Богата на нюанси е любовта на творците. Макар че при всички тя преминава изцяло през тяхната себичност. Яворов е типичен пример за артистичност на чувството. Любовта му демонстрира всеотдайност, която стига до върхов драматизъм, така необходим за създаване на дълбока на внушения лирика. Иначе не бихме се радвали на шедьоври като „Две хубави очи“ и „Стон“. Яворов обича до изчерпване — жадният пустинник изпива попътния кладенец до дъно, после продължава нататък… Среща и обиква друга. (Егоистичната му природа търси разнообразието.)
А ето какво признава Кафка на своята любима Милена Йесенска: „… аз обичам не тебе, а своето, подарено ми чрез тебе, битие“. В тази фраза можем да съгледаме почти всички творци.
Колко различно обича Чехов! Необяснима и странна изглежда любовта му към красавицата Лика Мизинова, която той дори не е целунал (при неговата богата чувствена биография!), а на която е написал стотици писма, изпълнени с тревоги за нейната съдба. По време на работата ми над всеки етюд неотклонно ме вълнуваше въпросът: в коя от любовните авантюри на твореца присъства обичта и в коя преобладава страстта? Нали и животът, и отраженията му в различните изкуства са пълни с претенциозни подобия на истинското чувство? Занимаваше ме не само дълбочината на „забравата“, но и нейните белези. В този смисъл разказите ми (каквато и условност да съдържа жанровото им определение) са и своеобразни изследвания върху ролята на любовта в творческия процес. Защото при творците най-вече любовта е благодатна родилка на идеи. Треската на влюбения творец (заради изострената му емоционалност) е с висок градус, който активизира мисълта му до неподозирани нива, а там зреят необичайни плодове. Ето защо смятам, че шедьоврите им са резултат не толкова на свръхнадареност, колкото на щастливото единство между дарба, интелект и бликнало велико чувство. Колкото до подобията на любовта, с които е пълна всяка популярна биография — те изникват под маските в мърлявия си вид, щом свърши карнавалът, наречен живот.