другото. А майстор Горт все говореше и говореше:
— Злато ще дам, триста монети — леля, която стоеше до мен, както се полагаше, едва не
се свлече на пода — чичо я придържа. А Горт продължи: — Мечове, червенокалени, на всеки
мъж от рода Риате.
След тези думи, чичовците ме погледнаха строго и сурово — мечът е скъпо нещо, а
червенокаленият — това значеше със сърцевина от червен метал, който се добива само в
Хаос, такъв не се намираше във всяко семейство. Добре, че братята ми ги нямаше, въпреки, че и така имаше доста народ. Вдясно от вратата — роднините на Горт, вече неодобрително
поглеждащи към него и възмущаващи се заради глупостта му; отляво — моите роднини,
насмешливо гледаха ковача и също се чудеха на глупостта му. Защото, то къде беше виждано, за престаряла мома такъв откуп да се дава. А Горт говореше и говореше… Гледаше мен,
стояща пред роднините и на мен ми говореше. Навярно си мислеше, че ще се впечатля от
откупа и ще си дам съгласието. А аз започнах да разбирам защо ми беше казал: „Само за едно
те моля — не се отказвай от годежа до третия ден, Деюшка. След това ще си тръгна, ще те
забравя, но до третия ден, в името на Бездната, Дея…”. Искал е да ме купи. Просто да ме
купи. Явно не беше свикнал да получава откази, пък и не умееше другояче. Ковачите бяха
хора богати, особено тези, които получаваха правителствени поръчки, а семейството на Горт
се отнасяше към императорския картел.
Свършил да обяснява, че ще съм стопанка в дома му и ще получавам за разходи по двайсет
жълтици на година, ковачът въпросително ме зяпна. Всъщност, всички ме зяпаха. Забавно, аз
преди за такива пари и не бях чувала, но Юрао ме беше научил на своята правилна
финансова политика, и затова аз решително започнах:
— Уважаеми майстор Горт…
— Даже не си мисли да се отказваш — изсъска леля.
— Мечовете са червенокалени! — чичо Ирв, средния в татковото семейство, явно вече си
представяше как държи този меч в ръката си.
И само татко ме поддържа:
— Казвай, каквото искаше да кажеш.
Аз с благодарност се усмихнах на тате, поех си по-дълбоко въздух, решително се
приближих към ковача и тъкмо се бях приготвила да кажа всичко, което мисля по този повод, когато вратата на нашата къща се отвори!
И аз, както и всички присъстващи се обърнах към входа и застинах — на прага стоеше
лично лорд Риан Тьер!
И аз, кой знае защо, побелях от ужас, трескаво пресмятайки, че днес не е петият ден, а
той обгърна цялото творящо се безобразие с поглед, а след това, този черен вбесен поглед се
спря върху мен.
Ох, Бездна!
Но това, което се случи после, се оказа просто невъобразимо!
Не бях успяла още да кажа нищо, когато ковачът ме прикри с тялото си и заяви:
— Ти къде зяпаш, човече? Няма кво да плашиш годеницата ми!
Нямах възможност да видя лорд-директора, но едва чутото му плашещо-спокойно
„Какво?”, стигна до ушите ми. И да си беше замълчал ковачът, ама не:
— Викам, нема кво да плашиш невястата ми. Деюшка ми е нежна, а на вас, на муцуната
ви черни вени се издуват.
Ох, Бездна! Аз от ужас напълно изгубих дар слово!
Но всичко стана още по-лошо, защото се намеси и леля Руи:
— А вие, собствено, кой сте, уважаеми?
— Аз ли кой съм? — глухо попита магистърът.
Но тогава, аз вече събрах всичките си сили, припряно излязох из-зад ковача, но тате си
върна по-бързо самообладанието:
— Лорд Тьер — и побърза към все още стоящия на вратата магистър, — радваме се да ви
видим.
— Наистина ли? — без да скрива сарказма и да отмества поглед от мен, се поинтересува
Риан. — Може би даже сте ме очаквали?
Татко от това леко се обърка, погледна ме, и не знам какво успя да види на лицето ми, но
се ободри и веднага продължи радушно:
— В този дом винаги се радваме да видим уважаемия лорд-директор на академията, в
която учи моята дъщеря. Влезте, лорд Тьер, ние днес имаме едно… събитие, но вече всичко
почти свърши, сега ще седнем на масата.
Магистърът не помръдна от мястото си. И продължаваше втренчено да ме гледа, мен и
попита с внезапно прегракнал глас:
— Лорд-директора?
На мен ми се искаше нещо да отговоря. Поне нещичко да кажа… а не успях да произнеса
и дума. Цялата нелепа ситуация, откровеният страх и … в резултат, аз само отворих уста и
отново я затворих.
Но един от присъстващите вече нямаше и нужда от отговори.
— Значи, лорд-директора, а? — Риан стремително влезе в къщата и затвори вратата след
себе си…
И то така я затвори, че вратата се счупи и увисна на пантите като купчина дъски.