Магистърът като че ли изобщо не забеляза това. Струваше ми се, че той виждаше само мен.
— А не бихте ли отделила вие, „адептка Риате”, няколко минути на вашия „лорд-
директор”?! — изсъска той.
Това не беше въпрос, това си беше изискване и Риан дори не го криеше. А леля Руи доля
масло в огъня:
— Нещо с ученето, нали? То на мен ми бяха казали, че Дейка не върви добре в
академията!
Магистърът откъсна поглед от мен и мрачно погледна леля. Руи потръпна, опита се да
изграчи нещо и накрая се скри зад гърба на чичо Лус, хлипайки силно иззад гърба му.
— И?! — лорд-директорът отново се обърна към мен.
— Д-д-д-а… Р-р-азбира се — промълвих аз и побързах да се кача по стълбите с
треперещи колене.
Не знам защо се отправих към собствената си спалня, навярно ми беше трудно да мисля в
това състояние, но явно и последвалите събития не можеха да способстват за нормалното
протичане на мисловния ми процес.
И ето, аз пак стоях на стълбите, ковачът пълзеше към пътя, а вбесеният Риан стоеше долу, и мен явно ме чакаше неприятен разговор пред очите на всички присъстващи:
— ДЕЯ!!!
По стълбите слязох като осъдена на смърт, спрях на последното стъпало, изплашено
погледнах всички присъстващи. Фактически, никой не се беше помръднал от мястото си, все
така вдясно от вратата стояха вече потресените роднини на жениха, а вляво — моите. В
средата, между лявата и дясната тълпа се извисяваше озверелият магистър, стремително
разкопчаващ непроницаемо черното си наметало.
— Още дълго ли ще стоиш там? — злобно се поинтересува той.
Бавно свалих от главата си венеца… той падна в краката ми като главен атрибут на
случващия се абсурд. Внимателно го прекрачих, с усилие правейки всяка крачка под
втренчения поглед на лорд Тьер. Магистърът свали и хвърли наметалото си, то прелетя през
стаята и падна на пейката до печката. В следващият момент Риан скръсти силните си ръце
на гърди и целият му вид изразяваше готовност да ме изслуша.
Ех, пък ако знаех и какво да кажа…
— За ковача, ще ми разкажеш насаме — изсъска Риан и неговите черни очи сега
изглеждаха по-черни от въглено-черния костюм на магистъра. — А сега, аз просто жадувам
да бъда представен на твоите роднини!
Ох, Бездна…
Баща ми, явно решил, че на дъщеря му всичко това и е дошло в повече, застана до
магистъра и дружелюбно каза:
— Аз и сам мога да ви представя, лорд Тьер! Уважаеми приятели, това е…
Риан го прекъсна с хладен тон:
— Страхувам се, че вашата осведоменост не е достатъчно актуална, нали, Дея?
Сега вече тате внимателно ме изгледа, както всъщност и всички присъстващи.
И татко премигна, премигна, а след това:
— Лорд?! — удивено издиша той.
— Тьер — разкаяно си признах аз.
— Тьер?! Лорд-директорът Тьер?! — попита отново татко, а аз мълчаливо кимнах.
След това мълчешком свалих ръкавиците си, при това първо дясната, а след това лявата и
всички видяха пръстена. Леля Руи се строполи в безсъзнание на пода. От страна на ковача, съдейки по звука, на пода се сгромоляса някой също толкова масивен. Най-вероятно, майката
на ковача. А аз стаях в абсолютната тишина, защото никой дори не се втурна да вдига леля, и
навела глава, с ужас очаквах продължението.
А това бяха откровено насмешливите думи на Риан:
— Е, не се оказа толкова страшно, нали, Дея? Припаднаха само две жени, а ти ми беше
обещала дружно и масово изпадане в безсъзнание.
Вдигайки виновен поглед към магистъра, аз промълвих:
— Така е, защото аз още не съм споменала, че вече съм дала съгласието си за този брак, а
и не съм уточнила, че ти, Риан, си Първи меч на империята, член на ордена на Безсмъртните
и племенник на императора!..
Падащият в дълбоко безсъзнание чичо аз никога няма да забравя!
Останалите, кой знае защо, устояха, но сигурно заради това, че те, за разлика от чичо,
нямаха достатъчно място, където да падат. Лорд-директорът проследи с очи рухването на
роднината ми, обърна се и с укор ме погледна. Да, беше ме срам, и заради това, че мама и
татко се споглеждаха и току ми хвърляха странен поглед, пък и изобщо заради цялата
ситуация…
— А сега може и за „годеника” — напомни ми Риан.
Аз едва не се разплаках, и виждайки това, магистърът стремително преодоля
разделящото ни разстояние, обгърна лицето ми с ръце, вгледа се във вече мокрите ми очи и
меко, както само той умееше, ме попита:
— Просто ми кажи кой те накара. Убеден съм, че това не е твоя инициатива, така че,
просто кажи кой.
И аз изведнъж усетих, колко бях се уморила за тези три дни. Как тежат краката, как ме