успели да станат от там. Аз държах съненото Късметче на ръце и също се прозявах.
Мама ми беше събрала ядене за из път, тате тръгна да впряга коня, а ние се сбогувахме на
прага.
— Пази се — помоли мама. — И си идвай по-често.
Вратата се отвори, влезе тате, а с него и стотици снежинки.
— Пак започва снежна буря — каза тате. — През нощта уж беше поутихнала, а сега вие
все по-лошо и по-лошо. Да вземеш да си останеш вкъщи, Дея.
— Имам толкова планове, тате — аз погалих Късметчето, — искам да мина през Геира,
през храма на Бездната, а и през Меркос.
— А там какво има — учуди се тате.
— Архиви — честно отговорих аз. — ще си потърся и тема за дипломната работа, на нас
магистър Тесме ни каза, че трябва да решим каква ще е още до края на ваканцията.
Родителите се спогледаха, половината не го разбраха, но явно решиха, че аз със сигурност
знам какво правя. Аз, обаче не знаех. Аз търсех отговори и бях решила, че в архивите ще мога
да намеря нещо, защото тайната на императора все повече и повече ме интригуваше.
До заставата с тате стигнахме с шейната и се движехме трудно — конете не са кентаври, с
това не можеше да се спори. Конете, за разлика от превозвачите не владееха Магията на
Пътя. Когато най-накрая стигнахме до топлия павилион за пътниците, нашият Сивчо вече
дишаше с мька.
— Ще си наема кентавър, сам да се връщам във виелицата е глупаво — успокои ме
тате. — Поседни, докато намеря твоя дилижанс. Ти сега първо накъде си?
— Меркос — отзовах се аз, — и трябва да ме докарат до къщата на леля Орин.
— Улица „Обесник”, номер деветдесет и две? — уточни тате. Аз кимнах и той добави: —
Чакай тук, аз бързичко.
Седнала в шейната, оглеждах заставата. Намирахме се в голям, дървен, добре скован
павилион, който покриваше с топъл купол кръстопътя, а през лятото, спирката си беше
просто край пътя, просто там имаше платформи. Нашата застава беше единствената за
околните седем села — Загреб, Лирди, Мри, Захра, Умерта, Незаверта и Погреб. Оттук на
север пътят водеше към нашия главен град, на запад — към столицата на Приграничието
Ардам, на юг — към Меркос, един от наскоро завоюваните градове. По-точно, не толкова
наскоро — Меркос принадлежеше на империята вече четиридесет години.
Разнесе се тропот на копита — от север по пътя се приближаваше екипаж с два
впрегнати кентавъра — някой явно много бързаше и беше заплатил тройна цена,
превозвачите кентаври изобщо не обичат да работят по двойки. Предположението ми за
състоятелността на пътника се потвърди — в момента, в който екипажът стигна до
платформата, от каретата излезе пълен мъж с побеляла коса, с черна шуба и черна шапка.
Мъжът недоволно подвикна към кентаврите, подхвърли им няколко жълтици и с движение на
ръката накара да го следват трите пътни чанти. Тъмен маг!
Галейки доволно мъркащото Късметче, заедно с всички присъстващи проследих с очи
мага. Видях как той слезе от платформата, при това, когато вървеше по стълбите, дори не
гледаше под краката си, а като стигна до чакалнята, недоволно се огледа. Явно тук трябваше
да го посрещнат, но по всяка вероятност никой не беше дошъл… На смуглото лице на мага се
отрази раздразнение и някакво нервно нетърпение.
А след това всичко се измени!
Неочаквано в топлия, залят от магическа светлина павилион, от всички четири входа
влетяха четири черни смерча!
Завиха охранителните заклинания! Завиха оглушително, напрегнато, тревожно!
Веднага се разпищяха жените и почти веднага отреагираха Дневните стражи, чийто Фор
пост се намираше на втория етаж. Офицерите, блестейки с охранителни щитове слизаха в
павилиона. Едни тичаха по стълбите, други пълзяха по стените, някои влетяваха през
входовете… а смерчовете се движеха право към целта си — към мага, и това малко
поуспокои останалите пътешественици, решили, че това са някакви шеги на ексцентричните
тъмни, но тогава прозвуча вика на един от стражите:
— Заклинатели!
Тогава наистина започна паника! Отначало целият павилион се изпълни с алена
светлина, което беше призив за Нощната стража — Дневната тук беше безсилна, по
безопасно беше изобщо да не се намесват, просто това не беше тяхното равнище. Впрочем, и
не всеки от Нощната би могъл да се справи — Заклинателите бяха членове на клан човешки
магове. Един от най-силните кланове, тяхната специализация беше унищожаването на
нечистите. И затова, въпреки че се изпоплаших, продължих да седя спокойно и тези които
бяха чистокръвни, също не бързаха. А метисите се спуснаха да бягат, знаейки прекрасно, че