Хвърляйки Късметчето в шейната, аз се изправих на плазовете и гледайки и четиримата
Заклинатели, изкрещях почти късайки гласните си струни, първото, което в този момент на
паника ми дойде на ум:
— Теека акахаа махехеере!
Звънкият ми глас се разнесе по целия павилион, жреците веднага се обърнаха към мен,
забравяйки тате. То всеки би го забравил, ако изведнъж остро възжелаеше да пообщува с
природата. Да, в критическата ситуация, аз не бях измислила нищо по-добро от това, да
използвам проклятието за остро разстройство. Освен това, то беше най-простото от
проклятията с мигновено действие, за всяко друго се изискваше повече време, пък и
формулите бяха доста по-дълги…
Впрочем, би трябвало да помисля не за преимуществата на вече използваното проклятие,
а за собственото си оцеляване, тъй като маговете от подобно равнище умеят да отсичат всяко
външно въздействие изключително бързо…
Отсякоха го!
— Ти! — изрева отново изправилия се скаен.
Просто, когато ги беше заболял коремът, те се бяха свили всичките на две, но не им беше
струвало нищо да потиснат моето проклятие… И когато всички заклинатели се обърнаха към
мен, аз ужасена изтърсих:
— Та еар нкатохее…
Не се получи да го произнеса докрай, един от жреците се издигна нагоре и от там удари
със силова вълна. Мен ме помете от шейната, хвърли ме върху чисто рендосаните дъски на
наскоро ремонтираната платформа и от удара, като че ли ми излезе целия въздух от
гърдите… В главата ми за миг потъмня, но аз бях паднала все пак доста меко, най-силно си
бях ударила гърба и бедрото…
Само че, най-големият ми проблем не беше падането.
— Ти си човек — изсъска Заклинателят, преодолявайки разделящото ни разстояние с
един скок и хващайки ме за гърлото. — Човек! Ти си жена! Как посмя да вдигнеш ръка срещу
спасителите?
Скандирайки всяка дума, той ме разтърсваше, продължавайки да ме държи за шията, от
тези вибрации се смъкна шалът ми от косата, косата ми се разроши и сигурно от страни
изглеждах като парцалена кукла…
— Ние ви спасяваме — съскаше междувременно жрецът, — заради вас гинат нашите
братя, лее се нашата кръв…
Той не ме душеше, но да ми счупи врата имаше доста голяма вероятност и аз се помолих:
— Пуснете ме…
Да, бях намерила кого да моля! Защото заклинателите умееха да пускат много добре —
той ме хвърли през половината павилион, и когато паднах в краката на същия този, обкръжен
от скаените маг, който се давеше в кръвта си, за косата ме хвана вече друг жрец.
Оказа се, че е много болезнено, когато те вдигат, намотавайки плитката ти на юмрука, за
щастие, в следващият момент мен погнусено ме пуснаха…
— Глупава жена — прозвуча гласът на хвърлилия ме Заклинател, — в сърцето ти има
мрак, Хаосът е погълнал душата ти, в ума ти цари Бездната. У теб няма вече светлина и ти ще
умреш в мъки.
„Сложи си годежния пръстен на дясната ръка” — спомних си аз думите на магистър
Еллохар. Но, свита от болка, в краката на своите предполагаеми убийци, аз си помислих, че с
пръстена едва ли ще се получи, а, например, за магистър Еллохар беше много навреме да си
спомня, както и за гривничката от конец, която ми беше вързал на китката.
— Почакайте — замолих се аз, — ако обичате, само за миг, аз…
Припряно затърсих под ръкава си нишката на гривничката, заопипвах я. Намерих …
Стиснах възелчето и просто помолих Бездната за спасение.
А четиримата Заклинатели разпериха ръце, навярно с намерението да призоват едно от
заклинанията за унищожение или смърт… или нещо по-лошо! Отново се разкрещяха хората,
освен това, вдигайки се на лакти, видях тате, който се опитваше да се хвърли към мен и
Дневните стражи, които се опитваха да наложат защита на присъстващите, и…
Избухна син пламък!
Ярък, ревящ и страшен! А когато той угасна, всички видяхме магистър Еллохар само по
едни къси женски кюлоти с отровно розов цвят, а отгоре на всичкото, поръбени и с дантелки, а освен тях върху тялото на директора на Школата за Изкуството на Смъртта нямаше нищо
друго.
Появата на високия белокос маг в такъв фриволен вид порази даже Заклинателите, какво
да кажем за останалите присъстващи… На някои от Дневните стражи им изпопадаха
мечовете от ръцете.
— Оу — без изобщо да се смущава, а по-скоро учудено проточи магистърът на
Смъртта, — виждам, че се забавлявате. — Обгърна с поглед Заклинателите и добави: —
Тоест, каква там веселба, в разгара сме на истински дипломатически прием… Хм.