всички страдаха. И ако към чичо нямаше никакви претенции, то към леля… Тате изобщо се
бе оженил за мама без нейната благословия, за което го бяха отлъчили от всички семейни
събрания до раждането на третото дете. Но това бяха минали работи, а всъщност работата
беше в това, че тате обича своите роднини, и не ми се искаше, той да си има неприятности с
тях заради мен.
— Всичко ли си каза? — с елейно гласче попита леля.
— Да, лельо Руи — покорно се съгласих аз.
— Ами, тогава запомни, Деичка — започнаха нравоученията, — това, че ти умееш да
четеш и да пишеш, а и учиш някъде там, в никому ненужно учебно заведение, не променя
факта, че ти си Риате! И докато аз съм жива…
И тук аз не се сдържах:
— В Академията на Проклятията, лельо! Аз уча в Академията на Проклятията! И, между
другото, имам моя собствена работа, кантора за частни разследвания, която отворихме с
партньора ми…
— Някой си дроу, Юрао Найтес — пропя леля.
Аз едва не изпуснах котето.
— Деюшка — телесата на леля доплуваха до мен, тя се наклон към ухото ми и
просъска, — за твоите похождения в Ардам всичко знам. И за това, че като сервитьорка
четири години си се натискала по ъглите с пияниците. И ако ти сега ми се заинатиш, аз нито
на теб, нито на майка ти, нито на сестрите ще ви дам мира, всички ще ви опозоря.
Леля се изправи, гледайки ме насмешливо от височината на своя ръст. А аз стоях, взирах
се в нея и си мислех: проклятието за разстройство или не по-малко жестокото проклятие за
хълцане, което държи цяло денонощие?! Едно само беше лошо — тогава в Мъртвия град, аз
защитавах живота ни, следователно, имах право да използвам проклятие, а ако го произнеса
тук, могат да ме изключат от академията. И даже лорд Тьер няма да може да ми помогне. И
все пак, нямах никакво намерение да я оставям да си разиграва коня, но и да правя скандал
пред всички, също не ми се щеше.
— Добре, лельо — с усилие отговорих аз. — Мога ли да си почина от пътя?
— Разбира се, мила — на мен мазно ми се усмихнаха, — отивай.
Аз се обърнах и излязох на двора. Студеният порив на вятъра удари в лицето ми,
снежинките се завъртяха около мен, сипейки се от покрива, а след това в ръцете ми изфуча
Късметчето. Започна да се извива, и накрая се изхлузи в снега, смешно потъвайки до самата
муцунка. Аз исках да го вдигна отново, но котето прояви своя нетипичен произход и запълзя
по снега. И почти веднага в ръцете ми, опитващи се да сграбчат котето, се тикна носът на
Царапка. Нашата едра, охранена котка ласкаво замърка, приветствайки ме.
— И на теб кошмарни — прикляквайки, я почесах зад косматото ушенце и замислено
промърморих: — Интересно, ти наистина ли си възроден дух или само котка…
Царапка, мъркайки се промъкна по-близо, изправи се на лапички, тъпчейки по роклята
ми, така, както умеят само котките, мушна муцунката си в лицето ми, а след това се втренчи
в мен с блестящи от светлините в къщата очи и взе, че изтърси:
— А ти как мислиш?
Аз така и тръшнах направо в пряспата. Седях, втрещено гледах нашата стара, отново
бременна котка и не можех да повярвам! А Царапка бавно ме заобиколи, потърквайки се от
ръката ми и измърка:
— Да се пррростудиш ли искаш? Ставай, Дея, какво си се сплескала в снега!
Навярно, ако котката беше заговорила с мен по-рано, аз бих избягала с диви крясъци,
огласявайки цялата околност, а сега:
— Тъмни дни ви желая — промърморих аз, гледайки пухкавата красавица.
— И на теб, Деюшка — мъркайки, отговори котката, обикаляйки ме в кръг, — а сега,
вдигай се от снега, че ще те издера!
Станах.
— Възроден дух — прошепнах аз с непослушни от студа устни.
Котката меко се отблъсна от земята и скочи в ръцете ми. Аз я хванах просто по навик.
— Кажи на Ериса, че отиваш при баба ти — заповяда Царапка, пъхайки нослето си в
шията ми. Тя винаги така правеше, но досега това не ме плашеше, а днес… — Не се бой от
мен, Деюшка. И да вървим при баба — и нервите ще си успокоиш, ще си отпочинеш, и мен
ще ме изслушаш.
Аз прегърнах котката, притискайки я по-здраво, изприпках до вратата и викнах:
— Мамче, аз до баба ще оттичам.
И тръгнах, без да чакам отговор.
Излизайки зад оградата, аз закрачих по пътя, затъвайки до коляно в прясно навалелия
сняг и не се сдържах:
— А тате къде е?
— Къде! Отиде теб да те посреща на заставата — съобщи Царапка, — те не знаеха, че ти
с охрана ще дойдеш, а не с пощенския дилижанс и взеха, с мъжете, че натам се запътиха. Не
се притеснявай, вече отидоха да ги извикат.