Аз неволно се усмихнах и си помислих какъв чудесен баща си имам. И майка, и братя, и
сестри, само не и леля Руи!
— Ти си се изменила, Деюшка — отново заговори котката, — очите вече не са ти все
наведени, гласът не е тих, като че трева шуми, а говориш уверено, а и гърба си прав и изпънат
го държиш.
— Ти си тежка, какво да правя! — възмутих се аз.
— Естествено — котката изпухтя, изпускайки облаче топла пара към лицето ми, — да се
правиш на бременна е тежка работа.
И тогава разбрах, че не сме имали котенца всяка година! Не ги е имало! И никой не е
отлитал в гората… Спирайки, възмутено погледнах котката. Та аз винаги се притеснявах,
после тичах в гората да ги викам, и млекце им носех, и…
— Не стой, Деюшка, по-бързо давай, няма много време да ни дадат, а в къщата не можем
да говорим, там има толкова уши сега, като умъртвия напролет… неупокоени.
Да се бърза, беше трудно, но аз все пак се опитах. До края на улицата се изпотих, уморих
се така, че и в къщата на баба нахлух без да чукам, отваряйки резето на оградата.
Вратата на къщата веднага се отвори, и надвиквайки воя на вятъра, се разнесе
пресипналия глас на баба:
— Деюшка, ти ли си?
Ето, например, откъде тя винаги знае, че аз съм дошла?
— Аз съм, бабо! — Царапка се изтърси в пряспата, аз не исках така да стане, просто
стъпих накриво на тясната пътечка. — Тъмни нощи, бабче!
И се затичах да прегърна сухата старица, чиито обятия, независимо от възрастта бяха и
силни, и нежни.
— Деюшка, чедо — промърмори баба, — как пристигна, добре ли пътува?
— Добре, бабче, всичко е наред, в къщи съм си.
И почти се бях успокоила, за миг бях повярвала, че всичко си е както преди, а в този
момент от пряспата:
— Ама че кекави ръце имаш, Дейка! Или си си лоша по природа? Кажи ми сега, ти саката
ли си или си ми сърдита?
Трепнах, изобщо не очаквах, че Царапка ще заговори пред баба!
— По-полека, Цара, момичето ми се спъна, а и на теб ти харесва да се повъргаляш из
преспите, аз видях как като полетя, взе и махна с опашка.
Аз се отдръпнах от баба, погледнах удивено, а котката с разрошена пухкава опашка
премина гордо покрай нас и влезе в дома.
— И ти влизай — баба ме хвана за раменете и ме побутна към вратата, — няма какво на
студа да стоим.
Аз влязох в коридорчето, събух се и по топлия дървен под стигнах до стаята. Къщата на
баба е много стара, дори не знам на колко години е, но такива домове в Загреб вече почти не
са останали — само с три стаи и на един етаж, а печката тук не стаите грее, а стените. Много
стара къща, но в нея винаги миришеше на билки и на чай, а когато баба печеше питки, ние
миризмата през цялото село я усещахме и тичахме при нея.
— Не стой, сядай — баба ме доведе до масата, — и се събличай, топло е при мен.
Докато свалях палтото, шапката и шала, баба ни сипа чай, а на Царапка наля в една
купичка сметана и сега просто седеше и ме гледаше.
— Ти си се изменила — изведнъж каза тя, — погледът ти е друг, осанката, даже
усмивката. А освен това в очите ти свети любов, Дея. Обичаш ти някого, повече от живота, от
гордостта и от собствените си желания. Ще ми кажеш ли името на щастливеца?
В този момент, аз си изпуснах шала, и пребледнявайки, изплашено възкликнах:
— Късметчето!
Баба учудено ме погледна, а Царапка скочи върху масата, лизна от сметаната и недоволно
така:
— И какво може да му се случи? Ще половува в гората и ще се върне сутринта при теб,
втора смърт не го грози.
Тогава баба не издържа:
— Пак дух си е довела! — и ме погледна така… гневно.
— Какво значи „пак” — уточних аз, сядайки на пейката.
— А аз, според теб, сама ли се домъкнах от гората? — Царапка изпръхтя. — Ти ме
донесе, мъничка беше, три годинки да имаше, а не подмина малкото коте. Ох, как ти се
накара Ериса, майка ти, но Орон те поддържа, каза: „Ще го изхраним, затова пък, на Деюшка
сърцето й е добро, станало й е жал за котето”. То не всеки дух може да се възроди, много
сили трябват, а ако маг те преследва, и то отдавна, ще се напъхаш и в новородено коте, стига
само да е слабо, за да можеш да изгониш духа му и да заемеш тялото. Но и опасностите са
много — тъмните вървят по следите, а те не отстъпват, а и трябва да оцелееш —
прераждането е сложен процес, тялото, в което се вселяваш много често загива. И тогава е
нужна грижа, а още повече — топлината на друга душа, някой, който да сподели с теб тази
топлина. След мен двама мага вървяха, Дея, и един магистър. Отначало имаше много сили в
мен, но прескачайки от тяло в тяло, гаснех като свещ на вятъра… това коте беше последния