ми шанс, а веднага след прераждането трябваше и да бягам, и то така че, лапите ми бяха
целите в кръв, а маговете яздеха летящи гущери и … добре държаха следата… На мен ми
провървя два пъти, Дея, твоят баща беше взел щерка си за зимни ягоди, и ти имаше добро
сърце. Ти ме спаси, с детските си ръчички ме вдигна, нищо че дори това коте беше тежко за
теб, и ме скри под палтенцето. Ти сподели с мен топлината си и маговете загубиха следата. А
като е прибра вкъщи и Ериса видя и дрехите и палтенцето изцапани с кръв, поиска да ме
изхвърли, но ти не даде. Втори път ми даде топлинка душевна и аз оцелях.
Царапка дойде по-наблизо, легна на масата, муцунката си сложи на ръката ми и
продължи:
— Мислех си само да събера сили, да укрепна и да си тръгна от къщата ви, но… —
котката за миг притвори очи така, както умеят само котките, — ти растеше умничка,
добричка, беше ми жал да те оставя.
— И какво? — внезапно у ме се събуди някаква подозрителност.
Царапка погледна в очите ми и без да мига или да извръща поглед, произнесе:
— Ако аз нищо не бях направила, твоята съдба щеше да е в Загреб. Каква щеше да станеш,
Дея? На четиринадесет — годеница, на петнайсет — обещана, на шестнайсет — жена. Не
беше за теб такава съдба!
И на мен изведнъж ми стана много лошо. Гледайки Царапка, аз едва чуто въздъхнах
въпросителното:
— Загризена?!
Царапка присви очи и изсъска злобно:
— Ти за каква ме мислиш?! Аз тогава едва не си протърках козината, та да не пускам
баща ти навън! Ти самата ме отнесе горе в стаята си! Пък и не се поддава загризена на магия, иначе щях да го отведа надалеч от Орон, както винаги правех, не случайно баща ти е ловецът
с най-голям късмет в окръга!
— Извинявай… — помолих с нескрито облекчение.
Защото не зная как бих могла да гледам Царапка, ако загризена в нашето село го беше
довела тя.
— Тъй де — измърмори котката, — но при лорда на вашата земя, аз те накарах да
отидеш.
Едва не изпуснах чашката, която току що бях взела в ръце и потресено попитах:
— Защо?
— Аз, Деюшка, не съм лечителка, нямаше да мога да помогна на Орон, пък и времето
изтичаше, а ако беше загинал баща ти…
Зная, зная какво щеше да стане после — ние бихме отишли да живеем при леля и чичо. И
щяхме в тяхната къща да живеем, но като натрапници. И тогава в живота ми нямаше да има
нищо — нито академията, нито магистър Тьер, нито съвместната работа с Юрао… И какво
излизаше? Че цялата ситуация с лорд Градак беше станала за мен благословия на Бездната, а
тогава аз мислех другояче, тогава ми се струваше че е дошъл краят на живота ми…
И в този момент в разговора се намеси баба:
— Дълго ли ще мълчиш, Дея? Кой е той, разкажи ни, бъди мила.
Внимателно свалих ръкавицата от лявата ръка, черният диамант ярко проблесна в
светлината на горящите свещи и аз, кой знае защо, започнах да се усмихвам.
— Да-а-а — проточи Царапка, — тлъста риба сме хванали!
Бързо си сложих отново ръкавицата. Казаното от котката изведнъж ми напомни, че аз на
лорд Риан Тьер изобщо не съм му лика-прилика. Кой е той и коя съм аз…
— Извинявай — Царапка сложи лапичка върху ръката ми, — не исках да те обидя. Та как
се казва?
Баба не питаше нищо, но хвана ръката ми, дръпна я към себе си, свали ръкавицата и се
загледа в пръстена.
— Комай е маг — прошепна тя, — силен и от голям род. Да не би да има и императорска
кръв у него?
И погледът и стана такъв тревожен…
Не започнах да го усуквам, а си казах както си беше:
— Племенникът на императора, лорд Риан Тьер…
Царапка се стовари от масата. Баба така и застина, даже устата й се отвори от изумление, затова пък, след това се понесе:
— Ама ти какво, Деюшка, самият племенник на императора! И как така стана?!
Свивайки рамене аз премълчах, след това внимателно издърпах ръката си от баба, но не
си сложих ръкавицата, а внимателно се докоснах до камъка, също такъв черен и проблясващ
като очите на магистъра. За пореден път осъзнах, че ми липсваше… Удивително, да, но ми
липсваше.
— Ама недей да мълчиш! — Царапка излезе изпод масата, скочи на пейката а от там
отново на своето коронно място. — Къде се срещнахте?
И тогава, независимо от дълбокия и не безпричинен срам, честно си признах:
— Аз него… го прокълнах…
Царапка повторно тупна от масата на пода. От там, изпод пейката се донесе:
— Я аз тук да си поседя. Някак е по-безопасно… А после какво?
Не успях да отговоря. Вратата се отвори, пускайки вътре леден порив на вятъра и вдигнат
от започналата виелица сняг, и влезе баща ми. С радостен вик „татко”, аз се хвърлих към