— По-възрастен е… — признах аз.
— Богат ли е? — ама че въпроси задаваше тате!
— Д-д-а… — струваше ми се, че ще трябва и за лорда да кажа.
— Е — тате придърпа обратно към себе си купата с яхнията, — важното е, че не е лорд.
Виж, ако беше лорд, и на прага нямаше да го пусна, а така, явно е свестен мъж.
Ние с баба се спогледахме.
Баба леко стреснато каза:
— Орон, не всички лордове са лоши, и сред тях се срещат достойни хора…
— Не! — татко даже хвърли лъжицата на масата. — Не може дъщерята на ловец да се
омъжва за лорд! Може самият лорд да е достоен човек, но нито семейството, нито
роднините, нито обществото ще приемат момиче от семейството на прости работяги. Така
че, на лорд никога не бих те дал. А ако е маг и достоен човек, защо де не се съглася.
Той пак взе лъжицата и започна да яде. Аз си сложих обратно ръкавицата, но не си
премълчах:
— Тате, той… е лорд… — не гледах към него, но почувствах как той мигновено се
напрегна и нервно казах: — Ти, разбира се, си прав — на мен ще ми бъде трудно да живея с
този, чието положение е толкова високо, само че… Риан няма да позволи на никого да ме
обиди, дори на императора.
И след като казах всичко това, се вторачих в чинията си с яхния, очаквайки думите на
тате. Поне някакви думи. Тате мълчеше, а след това започна да разказва с пресипнал глас:
— Лорд Градак не само нашата къща искаше да зачерни, Дея. В Загреб не се говореше за
това, но когато лорд-директорът на твоята академия се зае с твоето дело, излязоха на бял свят
девет… Девет подобни договора, Дея!
Аз спрях да дишам. А тате продължи:
— Това, че вашата академия премина към военните и цялата тази неразбория с честта на
адептите на държавното учреждение, това беше благословия на Бездната, Дея. Нямам
представа как вашият лорд-директор беше разбрал за дълговото робство, но започнах да го
уважавам и за нещо друго — лорд Тьер не само твоето дело отстоя. Когато се разбра, че
упълномощеният чиновник на Градак вече бил сключвал подобни договори и преди, вашият
лорд Тьер всичко обърна наопаки. Взе офицерите от Дневната стража, накара да отворят
сейфа, да конфискуват документите — баща ми стисна юмруци. — Девет момиченца, Дея,
бяха минали през ръцете на този мръсник! Ти можеше да станеш десетата!
Аз потресено гледах тате, баба — също. Из-под пейката, присвила уши, надникна
Царапка.
— В Загреб има десет нови къщи и само в нашата няма срам и мъка. Само ти постъпи
достатъчно умно, не се изплаши тогава да зарежеш всичко и да отидеш да учиш, а
останалите… — той отново тежко въздъхна. — Съседите казваха: „Отиде да прислужва”, а
какво е ставало там, само тези девойчета си знаят. Когато били младички и свежи — взимал
ги при себе си, когато пораствали — ставали прислужници. Страх ме е да си го мисля, Дея, страшно е…
Не можех да повярвам! И Риан нито дума не ми беше казал!
— Но… — не ми достигаха думи, — но защо…
— Всеки различно — тате тежко въздъхна, — всеки по своему, Дейка, някой не можал
парите да събере, някой просто с дъщеричката се откупил… Едно нещо ме радва — няма го
вече лорд Градак.
— Как така го няма? — аз отново седнах изправена, удивено гледайки татко.
— Ами, че вашият лорд-директор го даде под съд — тате се усмихна. — Ох, да беше
видяла муцуната на нашия лорд на земята, когато му прочетоха сумата на компенсацията.
Тази, която я дадоха на нас, беше най-малката, но аз и не съжалявам, на тях за мъка и сълзи
им е платено, аз такива пари не искам.
— А с лорда какво стана? — намеси се баба, която също явно чуваше за първи път цялата
история.
Баща ми сви могъщите си рамене и насмешливо отговори:
— След като изплати всички компенсации, на него не му остана кой знае какво, но
вашият лорд-директор не се успокои само с това. Извика го на съд на честта, обвини го в
поведение, опорочаващо честта на аристократ на Тъмната империя, и използвайки
пълномощията си, го лиши от титлата. На лорд Градак веднага му побеля косата. То как стана
— тате се усмихна, — на него можеше и да му се размине, но Градак, от глупост ли, от злоба
ли, обеща след съда, че и теб ще те докопа. И тогава вече, вашият директор го унищожи —
лиши го от титлата, от положението и го изпрати в изгнание. Както разбрах, от там не се
връщат. Въпреки че, умът ми не го побира как го чу това лорд Тьер — Градак това
шепнешком на ухото ми го каза.
Да, с великолепния слух на магистъра вече си бях имала работа. Впрочем, сега не слухът
на Риан ме интересуваше.