Понякога се усмихваше, защото мислеше, че Мария ще одобри, че скърби за нея. Щеше да се хареса на глезената английска благородничка, която умееше да погледне мъжа отвисоко, все едно го сразяваше в битка. Тя определено щеше да одобри, ако той се владееше, но най-много щеше да одобри сегашните му действия: да отнесе натрупаните знания в Ордена. Когато сложи край на изгнанието си, той знаеше, че има причина да се върне в Масиаф. Сега обаче не беше сигурен. Знаеше единствено, че няма друга възможност. Отиде на гроба й; наблизо беше погребан Малик. Алтаир беше осъзнал, че Мария, Сеф и Малик, майка му и баща му, дори Ал Муалим завинаги са изгубени за него. Обаче можеше да си върне Братството.
Щеше да успее единствено ако младият Малик удържеше на думата си. Докато стоеше на площада, той усещаше вълнението и нетърпението на насъбралите се също като тежък товар. Мярна Муклис и започна да се пита дали ще успее. Погледна цитаделата, зачака портата да се отвори и да наизлизат хора. Малик каза, че щели да бъдат поне двайсет и щели да подкрепят Алтаир. С двайсет воини и хората от селото, помисли си Алтаир, щяха да победят трийсет, дори четирийсет асасини, все още лоялни на Абас.
Запита се дали Абас е в кулата на Учителя, дали присвива очи, за да разбере какво се случва долу. Надяваше се да е така.
През целия си живот се беше старал да не изпитва радост от смъртта на други, но когато ставаше въпрос за Абас…
Въпреки че го съжаляваше, той трябваше да отговаря за смъртта на Сеф, Малик и Мария, освен това беше съсипал Ордена. Алтаир си беше обещал да не се радва — да не изпитва дори облекчение — от смъртта на Абас.
Само че той щеше да се зарадва и да изпита облекчение, че Абас го няма, след като го убиеше. Поне това можеше да си позволи.
Това щеше да стане единствено ако портата се отвореше и съюзниците му дойдеха. Хората около него станаха неспокойни. Той усети как досегашната им увереност започва да се топи.
И тогава усети вълнението на селяните, и вдигна поглед към портата на замъка, все още затворена. Мъж в бяло се беше появил сред тълпата. Той пристъпи към Алтаир с наведена глава, след това свали качулката и се усмихна. Беше младият Малик. Зад него имаше и други. Всички се появиха изневиделица. Муклис ахна. Неочаквано площадът се напълни с мъже в бели плащове. Алтаир се разсмя. Изненада, облекчение и радост прозвучаха в смеха му. Асасините пристъпваха към него, скланяха глави в знак на уважение и му показваха или меч, или лък, или нож. Засвидетелстваха верността си.
Алтаир стисна младия Малик за раменете. Очите му грееха.
— Вземам си думите обратно — рече той. — И твоите умения, и уменията на хората ти са забележителни.
Малик се ухили и сведе глава.
— Учителю, тръгваме веднага. Абас много скоро ще усети, че ни няма.
— Добре — съгласи се Алтаир и се качи на ниската стена край чешмата. Муклис пристъпи напред, за да му помогне, но той му махна с ръка. Обърна се към множеството:
— Замъкът на хълма от много отдавна е тъмен и застрашителен, но днес се надявам отново да се превърне в място на светлината — с ваша помощ. — Разнесе се тих шепот и Алтаир накара хората да замълчат. — Не бива обаче да посрещаме зората през мъглата на пролятата кръв на асасини. Онези, които изберат да останат верни на Абас, са наши врагове днес, но утре ще ни бъдат приятели. Тяхното приятелство може да бъде спечелено само ако с победата проявим милост. Убивайте единствено ако е абсолютно наложително. Искаме да донесем мир в Масиаф, не смърт.
След тези думи скочи от стената и тръгна през площада, а асасините и селяните поеха след него. Асасините вдигнаха качулките си. До един изглеждаха решителни. Селяните вървяха малко по-назад: развълнувани, нервни, уплашени. Колко много зависеше от изхода на днешните събития.
Алтаир се заизкачва по склона, по който като дете беше тичал заедно с Абас. Като асасин беше тичал нагоре и надолу по време на тренировките, когато изпълняваше поръчки на Учителя, когато заминаваше на мисия или се връщаше от мисия. Сега усещаше тежестта на годините и в костите, и в мускулите си; изкачваше се с усилие по склона, но не спря нито за миг.
Малка група верни на Абас воини ги пресрещна на хълма. Бяха разузнавачи, изпратени да изпробват силата им. Отначало хората на Алтаир нямаха желание да се бият с тях. Та нали бяха техни другари, с които бяха живели, с които се бяха обучавали. Приятели се изправиха едни срещу други и ако боят продължеше, роднините също щяха да застанат едни срещу други. Разузнавачите и много по-многобройните хора на Алтаир се наблюдаваха. Разузнавачите имаха предимство, защото бяха заели позиция на високо, но откъм сили бяха като агнета, изпратени на заколение.