Алтаир вдигна поглед към кулата на Учителя. Абас сигурно го беше видял. Не може да не бе забелязал хората, които се качваха по хълма. От цитаделата премести поглед към разузнавачите, изпратени да се бият в името на корумпирания си предводител.
— Никакви убийства — повтори Алтаир на хората си и Малик кимна.
Един от разузнавачите се ухили грозно.
— Значи няма да стигнеш далече, старче. — Той се втурна напред и замахна с меча към Алтаир, вероятно решил да пререже корена на злото, да убие Алтаир и по този начин да попречи на въстанието.
За частица от секундата асасинът се отдръпна от останалите, завъртя се и прихвана нападателя отзад, за да го спре.
Мечът на разузнавача издрънча на земята, когато усети камата на Алтаир притисната до врата си и захленчи.
— Няма да има никакви убийства в името на този старец — прошепна Алтаир на ухото на разузнавача и го блъсна към Малик, който го прихвана и го събори на земята. Останалите разузнавачи пристъпиха напред, но с много по-малко ентусиазъм; нямаха желание да се бият. Всички до един се оставиха да бъдат заловени и след малко бяха или пленници, или в безсъзнание.
Алтаир наблюдаваше схватката отстрани. Погледна ръката си, порязана от меча на разузнавача, и тайно избърса кръвта. „Действаш бавно — порица се той. — Следващия път остави битките на младите.“
Въпреки това се надяваше Абас да гледа. По бойниците започнаха да се събират асасини. Надяваше се и те да са видели събитията на хълма, и да са разбрали, че към тях ще се отнесат милостиво.
Продължиха нагоре по хълма и стигнаха на равното тъкмо когато портата на крепостта най-сетне се отвори. Оттам се изсипаха нови асасини, крещяха и бяха готови за битка.
Селяните зад него се разпищяха и побягнаха, въпреки че Муклис се опитваше да ги спре. Алтаир се обърна и видя как той вдигна ръце, но не можеше да вини хората, че са изгубили решителността си. Всички знаеха колко безмилостни и жестоки могат да бъдат асасините. Нищо чудно досега да не бяха виждали асасини да се срещат като противници и да нямаха никакво желание да присъстват. Те видяха озверели асасини, които излязоха с крясъци, оголили зъби, размахали мечове, а земята трепереше под краката им. Поддръжниците на Алтаир се снишиха, напрегнаха, готови да дадат отпор. Някои от селяните хукнаха да търсят къде да се скрият, други се втурнаха надолу по хълма. Чу се мощен вик, зазвънтяха оръжия, когато противниците се сблъскаха. Малик охраняваше Алтаир и следеше движението по бойниците, докато битката вилнееше. Там бяха застанали стрелци — десет човека. Ако започнеха да стрелят, битката със сигурност щеше да бъде изгубена.
Едва сега видя Абас.
И той го видя.
За момент двамата водачи останаха загледани един в друг. Абас се беше изправил на бойниците, а Алтаир беше вдигнал глава долу, в ниското — силен, непоклатим като скала, докато битката бушуваше около него. Най-добрите приятели от детството се бяха превърнали в смъртни врагове. След това моментът премина, тъй като Абас изкрещя на стрелците да се прицелят. Алтаир забеляза несигурността по лицата им, когато вдигнаха лъковете.
— Никой не бива да умира — провикна се Алтаир на своите хора, убеден, че ще спечели стрелците на своя страна, като им даде пример. Абас беше готов да жертва асасини, докато той нямаше подобно намерение и единствената му надежда беше, че сърцата на стрелците са искрени. Молеше се поддръжниците му да се въздържат, да не дадат повод на лъконосците да открият огън. Забеляза, че един от хората му падна с вик, гърлото му беше прерязано и асасинът, отговорен за това, нападна друг.
— Този — посочи той на Малик. — Заеми се с него, Малик, но, моля те, бъди милостив.
Малик се присъедини към битката и лоялистът беше спрян, когато Малик замахна към краката му. Щом противникът падна, той го възседна и не нанесе смъртоносен удар, ами го порази с ефеса и той изпадна в безсъзнание.
Алтаир отново вдигна поглед към бойниците. Забеляза двама от стрелците да отпускат лъковете и да клатят глави. Видя, че Абас вади кама — камата на баща му — и заплашва хората си с нея. Въпреки това те отпускаха лъковете един след друг и се подпираха на ефесите. Абас се завъртя, разкрещя се на лъконосците по бойницата зад него, нареди им да поразят предателите. Те също свалиха лъковете и сърцето на Алтаир запя. Той подкани своите хора да тръгнат към портата. Битката продължаваше, но лоялистите постепенно разбираха какво се случва. Докато се биеха, се споглеждаха несигурно и един по един се отказваха от битката, хвърляха мечовете, протягаха ръце, готови да се предадат. Пътят беше чист, когато хората на Алтаир тръгнаха към замъка.