Ева Фьолер — Тайният портал — книга 3 (Пътуване във времето)
Дълго търсих, и знам едно сега,
с теб искам да прекарам времето
си на света.
„Време в бутилка“, Джим Крос
Първа част
— Ето там е — каза Себастиано, след като слязохме от каретата на Харли Стрийт и повървяхме известно време по обгърнатата от нощния мрак улица.
— Имаш предвид къщата с каменните лъвове пред вратата ли?
— Това са сфинксове.
— Ясно. — Преструвах се на спокойна, въпреки че сърцето ми щеше да изскочи. — Тъкмо се чудех защо имат крила и човешки лица, които се хилят толкова зловещо.
Себастиано спря пред портата на внушителната сграда.
— Нека отново да преговорим плана — каза той, докато хващаше чукчето на вратата. — Просто за всеки случай.
— Е, добре — отвърнах аз. — Няма да го моля за автограф. Окей, не отричам, че много ми се иска да имам такъв, и съм сигурна, че той не би имал нищо против да ми даде, но осъзнавам, че това би усложнило нещата. Така че ще се въздържа. Не е нужно отново да го обсъждаме. — Заради вълнението ми говорех малко повечко. Това бе нещо като страничен ефект от пътуването във времето. Някак си беше странно за човек от 2013 година изведнъж да се разхожда в 1813-а. Но Себастиано бе самото въплъщение на спокойствието, една от многото причини да го обичам толкова силно.
— Нямах предвид, че ще му поискаш автограф — обясни той. — А последователността на действията ни.
— Аха. Е, сега ще почукаш с тази лъвска глава. След това ще почакаме, докато мистър Търнър ни отвори. Аз ще го разсея, а през това време ти ще влезеш вътре и ще провериш къде точно е избухнал пожарът. Веднага след това идва ред на втората част от плана.
Втората част предвиждаше да докараме каруцата, която чакаше зад близкия ъгъл, натоварена с каци с вода и няколко кофи, които щяхме да използваме за потушаването на огъня. Мисията ни тук щеше да е много по-лесна, ако през 1813 година вече бе създадена прилична пожарна служба, но всичко, с което в момента се разполагаше в това отношение, се нуждаеше от прекалено дълго време, за да се появи на местопроизшествието. Докато се съберяха достатъчно доброволци, цялата къща щеше да е изгоряла до основи, заедно със залепената за нея галерия и една камара прекрасни картини на стойност около милиард паунда в настоящето. Разбира се, тук и сега платната не бяха толкова скъпи, но в двайсети век щяха да бъдат, особено ако се добавят и множеството бъдещи шедьоври, които мистър Търнър, художникът, щеше да завърши през остатъка от живота си. Затова трябваше да се погрижим не само за досегашното му творчество, но и особено той самият да преживее невредим пожара.
Себастиано почука с чукчето на вратата.
— Най-добре остави говоренето на мен — предложи той.
— Защо? Да не би да се притесняваш, че все пак ще го помоля за автограф? Нямаш ли ми доверие, че ще се придържам към предварителната ни уговорка?
— Точно както миналата година във Флоренция, когато се закле, че ще стоиш настрана от Микеланджело, но все пак го попита дали не може да му позираш за една от неговите скици?
— Но Микеланджелоискашеда ме нарисува! Освен това ти нямаше абсолютно никаква причина да ревнуваш, тъй като този тип бе обратен!
— Да, и точно затова любовникът му се разсърди и разруши най-известната мраморна статуя в света.
— Изобщо не е казано, че е бил той. Всеки е можел да хвърли пейката от прозореца на двореца и да улучи с нея Давид — защитих се аз. — Освен това отдавна вече е реставриран.
Бях прекъсната от прозвучал наблизо звън на камбана и притаих дъх, докато ударите следваха с неумолима точност плътно един след друг. Дванайсет.
— Това е знакът — прошепнах. — Започва се.
Малко след полунощ, това бе определеният времеви интервал на мисията ни. Началото на пожара. Обърнах глава към вратата и задуших притеснено.
— Не мирише ли вече на дим? Да не би да сме закъснели?
— Тихо! — прошепна Себастиано. — Някой идва!
Той отстъпи назад и се скри зад един от дебелите крилати сфинксове.
Действително се чуха стъпки и вратата се отвори. Пред мен стоеше един сънен мъж с дълъг халат. Беше към края на трийсетте и имаше приятно слабо лице, което в момента изглеждаше доста сърдито.
— Кой нарушава спокойствието ми в този късен час? — В едната си ръка държеше газена лампа и на мъждукащата светлина забелязах петната от боя върху пръстите му.
— О! — прошепнах благоговейно. Това беше той. Уилям Търнър от плът и кръв. Най-големият английски представител на романтизма за всички времена. Трябваха ми няколко секунди, за да си припомня каква е задачата ми. — О! — повторих, но този път нарочно. — Чувствам се толкова… не знам… — Поставих ръка на челото си, завъртях се грациозно и се строполих в краката му.