— Точно там е странното. В информационния център работи един сержант, казва се Джарвис. Точно тази сутрин говорих с него. Много добро момче. Та той ми каза, че ви е помогнал да се свържете.
— Сигурно лъже — изръмжа Уилямс.
— Всъщност може да го докаже, защото всичко се записва. Изглежда, всеки път, когато някой репортер поиска да се свърже с офицер, той е длъжен да го запише.
— Наистина ли? — попита Уилямс подчертано небрежно. Полагаше всички усилия, за да не даде израз на гнева си.
— Точно така — кимнах. — А, и още нещо.
— Какво?
— От време на време с военните следователи обменяме информация — започнах. — Досега всички бяха убедени, че убийството е свързано с моето разследване. Военните следователи още смятат така. Така или иначе, те са взели отпечатъци от обувките на негодника, който е убил Бърковиц. Бил е с маратонки, за да може да се промъкне безшумно. Нали се сещаш, бил е абсолютен страхливец. Така и не е дал шанс на Бърковиц да се защити. От онези изроди, които биха изгорили и църква.
Той сви рамене, но аз знаех какво си мисли и чувства. Навремето той ми беше личен мъчител. Всеки, който е бил измъчван дълго време, може да ви каже, че това се превръща в необяснимо интимно преживяване. Двамата участници стават по-близки от любовници. Мъчителят се опитва да определи точките, където най-много боли, физически или емоционално, а измъчваният отчаяно се опитва да влезе в мислите му, за да прецени как да го накара да спре. Връзката е много дълбока. Наблюдаваш всеки негов жест, потрепване на мускулите, промяна в гласа или погледа, за да се подготвиш за следващия удар. Научаваш се да го умилостивяваш или, както в моя случай, да го вбесяваш. По някакъв противен начин познавах старши сержант Уилямс повече от всеки друг човек на света.
— Убиецът е използвал гарота — добавих. — В Звеното смятахме, че това е оръжие за истински откачалки. Нали се сещаш, като нещо, което би използвал някой ядосан педал. Или някой сексуално извратен тип. Според теб какъв човек трябва да си, за да убиваш с такова нещо?
— Не съм се замислял — каза той.
Кокалчетата му бяха побелели.
— И още нещо. От отпечатъците се разбира, че убиецът е някакъв много едър катил с огромни крачища.
— Така ли?
— Номер 13ЕЕ. Като твоите крака. Не съм го споменавал пред военните следователи, но си спомням как ги гледах през цялото време, докато ме пребиваше. Как мислиш, кой номер носиш?
— Никога не съм доближавал онази тоалетна — заяви той.
— Знаеш ли, след като напусна Форт Браг, преследването на деца в жилищната зона спря изведнъж. Всички момченца пак можеха да ходят до автобусната спирка без родителите си.
Вече ме гледаше вторачено с много неприязнена гримаса. Както повечето едри мъже, той не обичаше да го дразнят или да му се подиграват. А в тренировъчния лагер бях научил, че е много чувствителен към сексуални обиди. Той ме биеше, а аз опитвах всякакви обидни думи. Съвсем скоро научих, че се вбесява най-много от думи като „педал“, „педофил“ и техните синоними. А където има дим, има и огън. Винаги съм смятал, че в големия му череп е затворена някаква гадна сексуална патология, за която или не си признаваше, или не искаше да му се напомня. Много извратени типове са такива. Не могат да приемат спокойно собствените си навици.
Тонът му беше много заплашителен, когато каза:
— Слушай, копеле, не съм длъжен да стоя тук и да ти слушам глупостите.
Отвърнах на погледа му.
— Длъжен си и още как. Това не ти е изпитната комисия на Звеното. Сега аз съм майор, а ти си професионален войник, старши сержант, и ти заповядвам да останеш на мястото си. Ако излезеш, ще отида направо при военните следователи и ще им кажа в какво те подозирам.
В очите му проблесна опасно пламъче.
— Така или иначе — продължих, — единствената проклета причина, поради която все още не съм го направил, беше, че не бях сигурен. Но се сетих за краката ти и за това, което ми каза сержант Джарвис, както и защо те изхвърлиха от Звеното, и за подлия начин, по който е убит Бърковиц, както и че си извратен негодник, така че всичко съвпада.
Виждах познатите признаци. Тъй като във Форт Браг винаги носеше маска, когато ме биеше, се научих много добре да чета по очите му. Точно в момента бяха присвити пресметливо, защото беше осъзнал, че аз съм единственият човек в базата, който знае всички тези факти. А ето че бяхме сами в сградата. Точно като едно време, само двамата. Но сега в ъгъла нямаше скрита камера, която да записва всичко, така че полковник Тингъл да го гледа още същата вечер. Имаше само миниатюрен микрофон, скрит под ризата ми.
— И знаеш ли какво, Уилямс? — засмях се. — Според мен сигурно си чукал Бърковиц, преди да го убиеш.