Той изхвърча от стола и се надвеси над бюрото, така че лицето му беше на сантиметри от моето.
— Не съм чукал този дебел евреин.
— Ако не си го виждал, откъде знаеш, че е дебел? — попитах го.
Видях приближаващия удар, но не можах да го избегна. Уилямс не беше изгубил форма. Отлетях назад, преобърнах стола си и се проснах на пода. Пред очите ми се въртяха звездички, а ушите ми бучаха.
Той блъсна стола встрани и ме доближи. После ме хвана за яката и ме вдигна от пода. Бях забравил каква невероятна сила има, когато се ядоса. Чувствах се като кукла. Той ме хвърли встрани и аз се блъснах в стената. А стената не беше мека и тапицирана като едно време. Тази беше истинска и твърда. Болеше много повече. После Уилямс се втурна към мен, сграбчи ме за косата и започна да блъска главата ми насам-натам, докато крещях: „Ти си го чукал, извратеняк такъв! Ти си обратен!“
Вече напълно беше изгубил контрол, точно както преди толкова години. Дръпна ме нагоре и просъска: „Не съм го чукал! Използвах гарота, за да не се налага да пипам мръсния евреин!“
После ме хвърли към отсрещната стена. Усетих нещо да се прекършва, може би ребро, а може би ръка. Всичко ме болеше еднакво.
Уилямс прекоси стаята, за да ме доближи.
— Прецака се, Дръмънд. Двамата сме сами. Ще те убия и ще го направя по най-болезнения начин.
Направи само една грешка. Широко разтвори крака, когато се наведе да ме вдигне отново. Може би беше твърде ядосан, за да внимава. А може би нещо дълбоко в паметта му го караше да се държи с мен като с безпомощен, беззащитен пленник.
Прицелих се в тестисите. Лявата ми пета се заби в слабините му и ме изпълни с възторг. Тънкостта на ритника в тестисите обаче е в това, че не става за мигновена победа. Ритникът в пищяла, ударът в слънчевия сплит или в адамовата ябълка предизвикват мигновена и фатална реакция. Докато болката в тестисите пътува до главния мозък секунда-две. Може би жените са прави и там долу наистина има още един миниатюрен мозък, който управлява само този орган.
На мен обаче това ми свърши работа. Вече ме беше вдигнал до нивото на очите си, когато главният му мозък най-после получи информацията, че левият му тестис е смачкан, а десният — сериозно натъртен. Очите му се изцъклиха, а ръцете му омекнаха и ме пуснаха.
Уилямс се сви на две, напълно обездвижен от болка. Военните полицаи сигурно бяха чули как се бием по скрития микрофон и вече тичаха насам, за да ме спасят. Трябваше да влязат всеки момент.
При обичайни обстоятелства не бих ритнал паднал човек. Но сега направих изключение. На първо място бях вбесен, а изпитвах и желание за отмъщение. Ударих го в лицето с лявото си коляно. Чух как носът му се счупи и главата му подскочи. После дясната ми ръка се заби в слънчевия му сплит. Това пак го сгъна на две. Тогава ритнах с дясното си коляно и се чу още едно изпращяване, но този път сигурно беше челюстта или няколко зъба.
Вратата изведнъж се отвори с трясък и аз отстъпих. Трима особено едри военни полицаи нахлуха вътре и скочиха върху Уилямс, който се въртеше в бавен болезнен танц. Въпреки това те го блъснаха към бюрото, той го посрещна с тила си и си разцепи главата. Това свърши чудесна работа. Не го уби, но раните по главата винаги кървят обилно.
Някъде към този момент спрях да внимавам. От лявата страна на гръдния ми кош изведнъж се появи остра болка и лицето ми пламна. По челото, от носа и устата ми течеше кръв. На двайсет и две можеш да се оставиш да те пребият, както го направи той току-що, и в крайна сметка да не се почувстваш по-зле, отколкото когато те блъсне кола. Когато си на трийсет и девет, се чувстваш по-скоро като премазан от валяк. Отпуснах се на пода и потънах в забележително дълбока яма, пълна със самосъжаление.
Марти и Уолки влязоха в стаята, докато военните полицаи слагаха белезници на старши сержант Уилямс. Огледаха се и видяха кръвта по стените, където Уилямс ме беше използвал за баскетболна топка, и по пода, където я бяхме пролели. Но и двамата се усмихваха широко.
Признанието, което бях изтръгнал от Уилямс, можеше и да не бъде прието за доказателство в съда. Аз съм военен адвокат, а не му бях прочел правата. Някой особено мазен колега можеше да построи защитата върху факта, че бях подвел заподозрения. Поне аз така бих направил.
От друга страна, Уилямс ме беше нападнал с намерението да ме убие и го беше изказал вербално. Това нямаше как да не се признае. Аз съм редовен офицер, а Военният наказателен кодекс не обича по-нисшите военнослужещи да се опитват да убият офицери. В същия кодекс могат да се открият и допълнителни двайсетина обвинения по същия случай, от физическо нападение до по-ексцентрични неща като „неуважение по подразбиране“, което според мен означава „по-старши офицер, който е решил, че по-нискостоящ военнослужещ го е погледнал с неприязън“. Наистина има такова престъпление, без майтап.