Сега, когато Уилямс вече беше задържан, имаше време да се потърсят и още доказателства, с които да се подкрепи обвинението за убийството на Джеръми Бърковиц. Да не споменавам и многобройните обвинения в палежи на църкви. Допълнителните обвинения, които му бях спечелил току-що, щяха да дадат на всеки способен прокурор достатъчно материал, с който да се пазари за пълни самопризнания.
Ето затова се усмихваха Уолки и Марти. Бях се оставил да ме пребият, за да им разреша случая. А те просто си седяха в сградата отсреща, пиеха кафе и слушаха как ме блъскат в стените.
27
Лекарят изгуби два часа, докато прегледа и поправи всички катастрофални повреди, които ми беше нанесъл Уилямс. Имах две пукнати ребра, а не едно. Освен това вече можех да се похваля с осемнайсет шева, горе-долу поравно разпределени на три места. Уилямс беше настанен в съседната стая и лекарят шеговито ме осведоми, че за него им е трябвала шевна машина. Сигурно се опитваше да ме развесели. Нали знаете, „може да си зле, но я го виж него“. Но аз всъщност нямах нужда от утеха. Настроението ми и без това беше отлично.
Докато докторът ме лепеше, шиеше и гледаше на рентген, колкото си иска, през цялото време мислех как да се справя с Третърн, Мърфи и Клапър. И тримата бяха от хората, които дядо ми би нарекъл „Хлъзгавия Дик“. Това определение нямаше нищо общо с прякора на Ричард Никсън, защото и дядо ми, и баща ми го смятаха за син Божи. „Хлъзгавия Дик“ беше нещо като „Пъдли“, но още по-гадно.
Както и да е, не можех да си позволя да ги подценя отново. Не бяха толкова опасни, колкото си бях мислел, тъй като в крайна сметка не бяха убили Бърковиц. Но тъй като залагаха капани, изнудваха и възпрепятстваха правосъдието, не бяха точно и светци. Освен това Третърн ме беше предупредил, че няма да получа втора възможност. А той не ми приличаше на човек, който отправя напразни заплахи.
Първото, което направих, след като ме пусна докторът, беше да се обадя в онази малка база в Арлингтън, щата Вирджиния. Говорих със специалния съдия, който работеше там. Изброих му всичко, с което разполагахме срещу Уилямс, и му поисках екип, който да прибере затворника. Той каза, че ще изпратят хора до десет часа. Имаха един страхотен реактивен самолет, който Агенцията за борба с наркотиците беше конфискувала от някакъв наркобос във Флорида, а после го беше предала на Министерството на отбраната. После, абракадабра, самолетът изчезна и от техните списъци и стана собственост на моето тайно съдебно поделение.
После се уверих, че Уилямс е заключен в самостоятелна килия. Движеше се с патерици, защото тестисите му се бяха подули като топки за билярд. Всъщност беше доста смешен, защото вървеше с широко разтворени крака и се опитваше да не допира широките си бедра едно в друго. Поне едно беше сигурно, нямаше как да избяга.
Проверих дали надзирателите в сградата са наясно, че нямат право дори да влизат в крилото, където се намира. Дори ги накарах да ходят с тапи за уши, защото човек никога не може да бъде прекалено предпазлив.
После отидох до палатката на Имелда, обясних й какво трябва да направим и двамата се върнахме в офиса. Подготовката ни отне почти три часа.
Оставих я там и се разходих до базата на АНС. Минах през старото упражнение с показването на заповедите, натискането на звънеца и гледането в камерата. Отново ми отвори мис Смит. Бях твърде кисел и подут, за да се отдам на очарователните си подигравки, затова я оставих на мира.
Тя огледа превръзките на главата ми, насиненото ми око, подутата ми уста и останалите натъртвания и ожулвания, с които бях успял да се сдобия. Не прояви съчувствие. Всъщност дори се усмихна. И то не с изкуствената си усмивка, а съвсем искрено.
— Трябва да се видя с Третърн — заявих аз.
— Съжалявам — отвърна тя невинно колкото си искате. — Не познавам човек на име Третърн. Сигурен ли сте, че не търсите мистър Джоунс?
— Виж, момиче, искам да се срещна с твоя шеф Джак Третърн, Джак Сръбски или Клайд Смодърсмит-Блейкли, и не ме интересува какъв глупав псевдоним си е избрал днес. Между другото, твоят псевдоним също не ми харесва особено.
Тя се завъртя и затропа с токчетата си, докато ме водеше към дъното на сградата и надолу по стълбите. Аз също бях в доста противно настроение. После тя бунтарски разсече ключалката на заседателната зала с картата си и почти ме блъсна вътре. На масата бяха пръснати множество документи, а от двете й страни седяха Третърн и генерал Мърфи.