Отвърнах на погледа му. Осъзнавах, че декларира с какви разсъждения се беше справил със собствената си съвест по този въпрос. Почувствах се чист и неопетнен като сълза.
— Не съм учил в „Уест Пойнт“, така че не знам за какво говориш — рекох аз. — Но ще ти кажа какво знам. Знам какво ни отличава от сърбите. Ние не крием убийците си. Не лъжем целия свят, когато нашите войски извършват масови убийства. Не перем мръсното си бельо на закрито. Това за мен е дълг, чест и вярност към родината в едно.
Той снизходително поклати глава, все едно продължавах да не разбирам. Но грешеше. Всъщност той не разбираше нищо. Поне аз така смятах.
28
След като се наспах добре, настроението ми значително се подобри, но не можех да кажа същото за тялото си. Натъртванията и счупените ми ребра сякаш се втвърдиха и болката проникна през още няколко слоя тъкан. Събудих се ужасно схванат и с болки по цялото тяло. Докуцуках до палатката с банята и взех дълъг, горещ душ, като се опитвах да накарам топлата вода да се справи с болката. Накрая пръстите ми се набръчкаха от водата, но раните ми устояха на действието й. Всичко продължаваше да ме боли.
Клапър не се беше обаждал в два през нощта, както обикновено. Реших, че го е срам да говори с мен. Когато влязох в кабинета, Делбърт беше изчезнал. Беше ми оставил бележка: „Извинявай, Флойд Дж. Колинс, капитан, военен адвокат.“ Вероятно трябваше да се радвам, че Мърфи и Третърн бяха успели да го разкарат под прикритието на нощта. Ако го бях видял лично, сигурно щях да направя някоя глупост, например да му преместя носа така, че да стърчи от тила му. Той ме беше излъгал, прецакал и беше погазил клетвата си на офицер и юрист. А аз имам лошия навик да приемам всичко твърде лично. За което Третърн и Мърфи сигурно се бяха сетили.
Мороу беше на бюрото си и с отчаяна бързина пишеше нещо на ръка. Студено ме игнорира, когато минах покрай нея. Отидох до кафе машината и взех да се суетя. Вдигах възможно най-много шум, като блъсках с лъжичката по чашата, потропвах с каната и накрая сръбнах няколко пъти от кафето, за да проверя дали съм сложил достатъчно захар и сметана. Тя продължаваше да не ми обръща внимание с такова студено упорство, сякаш искаше да ме замрази. И си я биваше. Лично аз предпочитах яростните скандали. Човек винаги може да отбегне конкретния удар.
Доближих я и нахално надникнах над рамото й, за да видя какво прави. Тя продължи да пише. Изкашлях се няколко пъти, за да я подразня допълнително. Тя се наведе и продължи да пише още по-упорито. Тромаво се блъснах в стола й. Тя го върна на мястото му и продължи да пише.
Най-сетне проговорих:
— Значи не искаш да знаеш какво стана с Делбърт. Защо вече не е с нас. Или как успях да уредя удължаване на крайния срок с пет дни.
После се извърнах и влязох в кабинета си, като затворих вратата. Погледнах часовника си. Минаха трийсет и шест секунди, преди да почука. Изглежда, любопитството е много по-силна мотивация от гнева.
Казах й да влезе и да седне, а после половин час й обяснявах какво е ставало в действителност, докато тя невинно си е мислела, че преследва истината. От време на време ме прекъсваше с въпроси, но през повечето време само слушаше. Прекрасното й лице премина през цял спектър от емоции, от изненада към враждебност до негодувание, докато най-сетне описа пълен кръг и отново се върна на любопитство.
— Защо не ми каза по-рано? — попита.
Адски ме беше страх, че ще стигне до този въпрос. Загледах се в бюрото си.
— Кретен такъв — извика тя. — Мислел си, че аз съм шпионинът на Третърн, нали?
— Не, никога — излъгах и направих гримаса. Дори на мен не ми звучеше убедително. — Тоест не бях сигурен — поправих се. — Освен това какво значение има? Вече имаме зелена светлина.
Бяха й се струпали ужасно много тревожни новини за толкова малко време и тя трябваше да помисли, за да ги смели. Беше адски бясна и на тях, и на мен, защото не й бях вярвал. Но беше и адвокат, така че беше обучена да удържа емоциите си със здрава ръка.
— Защо не свикаме пресконференция и не раздухаме скандала? — попита накрая.
Честно казано, нямах добър отговор на този въпрос. Ако имахме поне малко мозък, точно това трябваше да направим. Бях сключил сделка с дявола, а само някой глупак може да се надява подобно нещо да свърши добре. А сега, когато и тя беше в играта, имаше право на глас и започваше да изпитва съмнение. Или се връщаше към първоначалното си мнение. Май аз бях човекът със съмненията.