Специалният координационен комитет, начело на който застава помощникът на президента по националната сигурност и в който влизат вицепрезидентът, държавният секретар, министърът на отбраната, министърът на правосъдието, директорът на административно-бюджетното управление, председателят на Комитета на началник-щабовете, директорът на ЦРУ и директорът на ФБР, има за задача да дава на президента препоръки по най-важните и „деликатни“ разузнавателни операции. Освен това на този комитет се вменява в дълг да разглежда „рискованите тайни действия“, предприемани за събиране на шпионски сведения в чужбина.
Комитетът за политически анализ, оглавяван от директора на ЦРУ, се състои от вицепрезидента, държавния секретар, помощника на президента по националната сигурност, министъра на отбраната и председателя на Комитета на началник-щабовете. На комитета се възлага да отговаря за разпределянето на всички бюджетни средства, отделяни от правителството за разузнаването, а също и за поставянето на задачите пред него и за подготвянето на разузнавателните оценки, предназначени за президента и СНС.
Накратко, изпълнителната заповед на президента служи за още по-голяма централизация, под ръководството на директора на ЦРУ, на събирането на шпионски сведения, на оценката на получените данни и на контрола върху разпределянето на бюджетните средства. Тя не засяга самите оперативни действия и те остават децентрализирани, за да не се връзват ръцете на ръководителите на ведомствените разузнавателни служби.
Картър създаде Национален център за координиране на разузнавателните програми и Национален съвет за разузнавателната дейност в чужбина. Първият, действуващ в мирно време под ръководството на директора на ЦРУ, трябва да координира изпълнението на програмите за събиране на шпионски сведения. Вторият, включващ представители на цялата общност, трябва да служи на директора на централното разузнаване като консултативен орган за всички видове тайна дейност на САЩ и финансовото й обезпечаване. Обявено бе също, че членовете на „разузнавателната общност“ трябва да се отчитат пред запазения в структурата на ръководството Съвет за наблюдаване на дейността на разузнаването, състоящ се от три лица и пряко подчинен на президента.
Това са някои от взетите главно за пропаганден ефект мерки на администрацията на Картър, които трябваше да създадат представа, че ще се сложи край на произвола на ЦРУ. А тайните операции, т.е. политическите убийства, въоръжените провокации и другите престъпни акции на ЦРУ? Нали от тях САЩ също се отричат публично!
Списание „Ню Йорк таймс магазин“, което навремето твърдеше, че пълномощията на ЦРУ — изключителни и все още до голяма степен неизвестни, — общо взето, няма да бъдат ограничени, не сгреши в прогнозите си. Макар че се вдигна голям шум, в практиката на ЦРУ не се измени нищо. Нещо повече, след година оживени дискусии администрацията на Картър предложи нов законопроект, чиито разпоредби бяха насочени към облекчаване на правилата за провеждането на тайните операции. Както твърди вестник „Интърнешъ-нъл хералд трибюн“, разпоредбите на този законопроект отразяват „растящото безпокойство на правителствените кръгове във връзка със съществуващите ограничения, които пречат на ефективната дейност на управлението“.
Законопроектът стана част от законодателството за „разузнавателната общност“, разработвано от администрацията на Картър от началото на 1977 г. и прието от следващата администрация през 1981 година. В него е определен редът за одобряването на тайните операции, изложени са задълженията на правителството на САЩ във връзка с уведомяването на Конгреса за тях. Официалните кръгове оцениха високо това като внимателен опит на Белия дом „да рационализира действуващата сега система за контрол“. Като резултат ЦРУ получи по-голяма свобода. Ръководителят на изпълнителната власт трябва да одобрява само тайните операции от „голям мащаб“ като предоставянето на военна помощ или използването на въоръжените сили на САЩ в международните конфликти.
Колкото до установения от закона ред сенатските комисии и Камарата на представителите на Конгреса да бъдат уведомявани предварително за подготвяните тайни операции на ЦРУ в чужбина, под предлог, че е нужно да се пази тайна и действията на ЦРУ да станат по-оперативни, правителството предложи това да се отнася само до минимален брой от тях. Накратко казано беше направено всичко, за да се избави „разузнавателната общност“ дори от символичната „опека“ на Конгреса. Нещо повече, президентът си присвои правото да не се съветва с представителите на законодателната власт по онези аспекти от дейността на разузнаването, които „имат отношение към националната сигурност“. А тъй като, както показва американската практика, въпросът, дали се касае за националната сигурност, във всеки конкретен случай се решава от самия президент, ЦРУ се превърна в еднолично оръжие на стопанина на Белия дом.