Хомър не каза нищо. Нямаше смисъл да спори. Все пак всичко това беше налудничаво. Но колкото и объркано да беше, Стийн изглеждаше доволен.
Може би, каза си Хомър, той знае какво върши.
Но все пак Хомър се съмняваше.
— Още нещо — рече Стийн. — Един дребен въпрос, но трябва да го знаете. Ние имаме магазин за продажба на коли. Всъщност много магазини. Можем да доставим почти всяка марка кола…
— Но как успяхте…
— Имаме си начин. Всяка марка кола, която човек би пожелал. И всеки, който вземе жилище под наем, трябва да си купи кола от нас.
— Мистър Стийн — каза Хомър, — чувал съм за много фокуси в автомобилния бизнес, но този бие всички. Ако си въобразявате, че ще ви продавам колите…
— Няма нищо лошо в това — рече Стийн. — Ние имаме добри връзки. Всяка кола, която човек пожелае, е на сносна и справедлива цена. И сме готови да ги сменяме при изгодни условия. Не е редно в първокласен жилищен комплекс като нашия да се шляят стари таратайки.
— Има ли още нещо? Не е зле да ми кажете още какви други ваши стоки трябва да пласирам.
— Няма други. Само автомобилите.
Хомър подкара бавно към изхода. Униформеният вратар видя, че идват и разтвори широко вратите. Махна им весело, когато минаха край будката му.
III
— Нямаше да се допра до тая работа — каза Хомър на жена си Илейн, — ако не се касаеше за толкова много пари. Бизнесът не върви добре поради високите лихви, а тази сделка ще ми даде възможност…
— Ако става дума само за това, че мистър Стийн носи обувките си обратно — рече Илейн, — според мен няма защо да се тревожиш. Помниш ли чичо Еб?
— Разбира се. Той носеше сакото си обърнато наопаки.
— При чичо Еб това беше просто от инат. Един ден го облякъл обърнато наопаки и някой му се присмял. Тогава чичо Еб казал, че именно тъй се носи сако. И до последния си час го носеше все така.
— Е, случват се такива неща, разбира се — каза Хомър. — Ала гърдите ти няма да пострадат, ако носиш сакото си наопаки. Размениш ли си обувките обаче, ще ти се изкривят краката.
— Този мистър Стийн може да с някакъв инвалид. Може пък така да се е родил.
— Никога не съм чувал човек да се е родил с десния и левия крак, разположени обратно.
— Чудновато е наистина — упорстваше Илейн, — но какво значение има това? Ако дадеш под наем всички ония къщи, ще можем да изпълним отдавнашното си желание — да отидем в Европа. Ако питаш мен, нека си ходи бос, ако ще.
— Да, и аз така мисля.
— Пък и се нуждаем от кола — каза Илейн, започвайки своя списък. — И от драперии за всекидневната. А и от години нямам нова рокля. И е срамота да си служим със старите сребърни прибори. Отдавна трябваше да ги сменим. Етел ни даде тези вехтории, когато се оженихме…
— Добре де — рече Хомър. — Ако дам къщите под наем, ако договорът не се прекрати, ако не отида в затвора… ще отидем в Европа.
Той прочете договора внимателно. Всичко беше наред. В него се казваше черно на бяло, че ще получава всичките пет хиляди. Може би, каза си той, трябваше да накарам адвокат да го прегледа. Ал Конгдън можеше веднага да му каже дали сделката е редовна. Но не искаше да показва договора. Наглед нямаше нищо грешно, нищо срамно в това, че вземаше толкова пари.
Направи справка за банката „Щастлив кът“. Тя наистина бе получила разрешително и всички закони бяха спазени.
Направи справка за разрешителните за строеж; те също се оказаха редовни.
В такъв случай какво може да стори човек?
Особено когато има жена, която от десет години му проглушава ушите, че иска да види Европа.
Хомър седна и написа обява за рубриката „Недвижими имоти“ на неделния вестник. След като размисли, реши да се откаже от цветистата проза, с която бе възнамерявал да си послужи. Обявата не беше дълга и нямаше да струва много. Тя гласеше:
4,16 долара. ГОТОВИ ЛИ СТЕ ДА ПЛАЩАТЕ САМО ПО 4,16 ДОЛАРА месечно, за да живеете в къща, която би се продала за 35 000 и дори 50 000 долара? Ако сте съгласни, обадете се или елате в „НЕДВИЖИМИ ИМОТИ“ — ДЖЕКСЪН. Имоти около езерото и селата.
IV
Първият кандидат беше мъж на име Х. Ф. Морган. Той дойде в кантората рано сутринта в неделя. Беше войнствен. Тръсна сгънатия вестник с обявлението върху бюрото на Хомър. Бе обградил обявлението с червен молив.
— Това не е вярно! — ревна Морган. — Тук има някаква шарлатания!
— Напълно вярно е — отвърна Хомър спокойно.
— Искате да кажете, че ще плащам само по 4,16 долара месечно?
— Е — заосуква го Хомър, — не е чак толкова просто. Наемате жилището си за деветдесет и девет години.