— За какво ми е притрябвала къща за деветдесет и девет години? Та аз няма да живея толкова дълго.
— Всъщност така е по-добре, отколкото да притежавате къща. Можете да живеете там цял живот, все едно че сте собственик, а и няма данъци и разходи за поддържане. Ако пък имате деца, те ще могат да продължават да живеят там.
— Искате да кажете, че всичко това е честно и почтено?
Хомър кимна енергично.
— Абсолютно. Ще имате нова къща заедно с други нови къщи в един нов жилищен комплекс. Ще имате и търговски център, който може да съперничи на градските…
— Значи нова, а?
— Да. Къщите са общо петдесет. Можете да си изберете която пожелаете. Но на ваше място аз не бих се колебал, защото ще се разпродадат като топъл хляб.
— Колата ми е навън.
— Добре — каза Хомър, посягайки за шапката си. — Аз ще взема моята и ще ви показвам пътя. Къщите не са заключени. Ще ги разгледате и ще си изберете която пожелаете.
На улицата Хомър се качи в колата си, но седна на нещо ръбато. Изруга, понеже го заболя. Привдигна се, пресегна се и вдигна предмета, на който бе седнал.
Такова нещо не бе виждал досега. Захвърли го в другия край на седалката. То му приличаше на ония пластмасови кубчета, които децата сглобяват, но как бе попаднало в колата му, не можеше да си представи.
Зави в улицата и даде знак на Морган да го последва със своята кола. В нея бяха мисис Морган, Джек, палавият им осемгодишен син, Джуди, милата петгодишна дъщеричка, и кученцето Бъч.
Хомър забеляза, че всички те бяха смаяни от гледката на Щастливия кът. Мисис Морган сключи ръце, а лицето на Морган помрачня от подозрение. Хомър си представи какво мислеше той: само луд може да предложи такава сделка.
Джек и Бъч заприпкаха из горите, а Джуди затанцува весело по моравата. Хванаха се на въдицата, помисли си Хомър.
Хомър прекара един трескав ден. Телефонът му непрекъснато звънеше. Търсещи жилище семейства, недоверчиви, почти насмешливи, нахълтваха в кантората му.
Той се стараеше всячески. Никога досега не бе имал такъв наплив. Търпеливо обясняваше на посетителите, че няма измама, че къщите са налице. Подканяше ги да решават бързо. „Но няма да трае дълго“ — казваше си скептично.
След църква Илейн дойде в кантората да му помага с телефона, докато той разговаряше с прииждащите кандидати.
Късно следобед отиде с колата си до Щастливия кът. Мястото беше същинска лудница. Приличаше на щатски панаир или на огромен пикник. Хора сновяха наоколо, обикаляха къщите. Счупиха три прозореца на една от тях. Изпоцапаха подовете. Оставиха кранове да текат. Някой бе пуснал маркуч и помел цяла леха с цветя.
Хомър се опита да поговори с някои от тях, ала не успя. Върна се в кантората си и зачака щурмът да започне.
Но нямаше щурм.
Няколко души се обадиха по телефона и той ги увери, че всичко е честно и почтено. Но все още му беше трудно да ги убеди.
Прибра се вкъщи разбит.
Нито една къща не бе успял да даде под наем.
V
Морган дойде пръв. Дойде сам рано сутринта в понеделник. Беше все още подозрителен.
— Вижте какво — каза той, — аз съм архитект. Зная колко струват къщите. Какъв е фокусът?
— Фокусът е, че плащате пет хиляди в брой за 99-годишно наемане.
— Но това не е фокус. Това е все едно да я купиш. Обикновена къща, ако изтрае сто години, отдавна ще е загубила своята стойност.
— Има и друго условие — каза Хомър. — Строителят няма да ви я даде под наем, ако не си купите нова кола от него.
— Но това е противозаконно! — извика Морган.
— Не зная. Никой не ви кара насила да приемате предложението.
— Нека за момент да забравим за колата — настоя Морган. — Искам да зная как може строителят да построи такова жилище за пет хиляди долара? От опит зная, че не може.
— Аз също зная. Но щом иска да търпи загуби, можем ли да го спрем?
Морган тупна по бюрото.
— Каква е тайната, Джексън?
— Строителят е разменил обувките на краката си, носи ги обратно, ако това ви говори нещо.
Морган го изгледа втрещено.
— Май и вие сте луд. Какво общо има това с тази работа?
— Не зная — отговори Хомър. — Просто го споменах. Помислих, че може да ви помогне.
— Само че не ми помага.
— Мен също ме озадачава — въздъхна Хомър.
Морган взе шапката си и я нахлупи рязко на главата си.
— Ще се видим пак — каза той. Това звучеше като заплаха.
— Ще бъда тук — рече Хомър, когато Морган излизаше, затръшвайки вратата.
Хомър слезе в закусвалнята да изпие чаша кафе.
Когато се върна, го чакаше втори посетител. Човекът седеше сковано на един стол и почукваше нервно с пръсти по чанта, която държеше с важен вид на коленете си. Изглеждаше като че е ял нещо кисело.