— Мистър Джексън — заговори той, — аз съм представител на Окръжното сдружение на търговците с недвижими имоти.
— Това не ме интересува — отвърна Хомър. — От години съм карал така, без да се присъединявам към тази организация. И още много години мога да мина без нея.
— Аз не съм дошъл тук да ви каня да станете член. Дошъл съм заради онова ваше обявление във вчерашния вестник.
— Според мен хубаво обявление. То ми създаде много работа.
— Но е от ония обявления, които нашето сдружение не одобрява. То е, ще извинявате за израза, просто една измама.
— Мистър… как се казвате впрочем?
— Снайдър — отговори човекът.
— Мистър Снайдър, ако случайно ви интересува имот в този район за смешно ниската цена 4,16 долара на месец, с радост ще ви покажа която и да е от петдесетте къщи там. Ако имате време, мога да ви закарам с колата си.
Устата на човека се затвори рязко като капан.
— Вие разбирате какво искам да кажа, Джексън. Сам знаете, че това е измамно обявление. Заблуждаване. И съм решил да го докажа.
Хомър сложи шапката си на шкафа за книжа и седна на стола си.
— Снайдър — каза той, — няма място за вас в кабинета ми. Изпълнихте дълга си — предупредихте ме. Сега се махайте оттук.
Не бе искал да каже точно това и сам се учуди на себе си. Но след като го бе казал, нямаше връщане назад и дори му беше приятно чувството за сила и независимост, което му вдъхнаха тези думи.
— Няма защо да избухвате — рече Снайдър. — Бихме могли да поговорим по този въпрос.
— Вие дойдохте да ме заплашвате — отвърна Хомър. — Няма за какво да разговаряме. Казахте, че ще ме злепоставите. Е, добре, злепоставете ме.
Снайдър се изправи ядосан.
— Ще съжалявате за това, Джексън.
— Може би — призна Хомър. — Не се ли нуждаете от къща?
— Но не и от вас — тросна се Снайдър и излезе с важна походка.
Трябва да се е отразило зле на продажбите им, рече си Хомър, като гледаше как Снайдър върви, накуцвайки по улицата.
Седна спокойно и се замисли. Знаеше, че ще си има неприятности, но не можеше да изпусне тази сделка. Особено когато Илейн искаше толкова много да пътува до Европа.
Вече беше обвързан. Не можеше да се откаже, дори и да желаеше. Пък и не беше сигурен дали желае. Оттук можеха да се изкарат сума пари.
Сделката с колите не му харесваше, но нищо не можеше да стори. Може би трябваше да отиде да поговори със Стийн.
Габи Уилсън, съседът му, който беше застрахователен агент, влезе и се тръшна на едно кресло. Габи беше креслив.
— Как си, момче? — ревна той. — Чувам, че си пипнал сделката за Щастливия кът. Защо не включиш стария си приятел в играта? Аз ще се заема със застраховката.
— Я си гледай работата! — тросна се Хомър.
— Как върви с Щастливия кът?
— Засега отлично — отговори Хомър.
— Голяма евтиния — изказа се Габи. — Аз поразпитах тук-там. Измъкнали дявол знае откъде някакъв неизвестен предприемач да им свърши работата. Дори не купили материалите си от тукашните търговци. Предприемачът довел свои работници. Строителите не похарчили пукната пара тук.
— Непатриотично от тяхна страна.
— И неразумно. След година-две къщите вероятно ще се окапят.
— Това не ме засяга. Важното е да ги дам под наем.
— Направи ли нещо досега?
— Предизвиках известен интерес. Ето, идва кандидат.
Беше Морган. Той бе паркирал пред сградата и слизаше от нова лъскава кола.
Габи побърза да се изпари.
Морган влезе в кабинета. Седна на един стол и извади чековата си книжка.
— Купих колата — каза той. — Как точно искате да ви попълня чека?
VI
Шест седмици по-късно Хомър се отби в канцеларията на търговския център. Стийн седеше с вдигнати на бюрото крака. Носеше черни обувки вместо кафявите, които бе носил преди. Те все още бяха сложени неправилно на краката му.
— Здравейте, мистър Джексън — каза той весело.
Хомър седна на един стол.
— Най-после ги пласирах. Всички петдесет къщи са дадени под наем.
— Чудесно — Стийн бръкна в едно чекмедже, извади малка книжка и я побутна по бюрото към Хомър. — Ето. Това е за вас.
Хомър я вдигна. Беше банкова книжка. Отвори я и видя спретната колонка от цифри — по 4500 долара, — наредени отгоре надолу по страницата.
— Вече имате цяло състояние — каза Стийн.
— Ще ми се да имаше още петдесет къщи — каза му Хомър. — Или още сто. Бих могъл да ги пласирам за една седмица. Имам списък на чакащи, по-дълъг от ръката ми.
— А защо не ги пласирате?
— Не мога да ги дам под наем повторно.
— Чудна работа — рече Стийн. — Никой не живее в тези къщи. Всички стоят празни.