— Какво от това! — възрази Пенкроф, който се опита пак да се пошегува. — Морето ще угаси вулкана и толкоз!
— Да, толкоз! — отвърна Сайръс Смит. — В деня, в който морето нахлуе през стената и проникне през главния комин до недрата на острова, където кипят вулканичните вещества, тоя ден остров Линкълн ще се пръсне, както би се пръснал остров Сицилия, ако Средиземно море нахлуе в Етна!
Преселниците не отвърнаха нищо на тъй категоричното обяснение на инженера. Разбрали бяха каква опасност ги грозеше.
Всъщност трябва да добавим, че Сайръс Смит никак не преувеличаваше. На много хора вече им е минавало през ума, че вулканите, които почти всички се издигат покрай морета или езера, ще могат може би да се угасят, ако се даде възможност на водите да нахлуят във вътрешността им. Но тия хора не са знаели, че в такъв случай има опасност една част от земното кълбо да се пръсне като парен котел, на който изведнъж се усили огънят. Нахлуе ли в затворено място с хиляди градуси топлина, водата ще се изпари с такава страхотна сила, че никаква кора няма да може да й устои.
И тъй нямаше никакво съмнение, че островът, застрашен от близко и страхотно разрушение, щеше да издържи, докато издържи самата стена на пещерата Дакар. А това не беше въпрос на месеци, нито пък на седмици, а въпрос на дни, а може би и на часове!
В първия миг преселниците изпитаха дълбока скръб! Те и не помислиха за пряката опасност, която ги грозеше, а си мислеха за разрушението на земята, която ги беше приютила, на острова, който бяха обработвали, на острова, който обичаха и толкова много си бяха мечтали да направят един ден цветущ! Колко излишни усилия, колко напразен труд!
Пенкроф не можа да се сдържи, едра сълза се отърколи по страната му и той не се опита да я скрие.
Разговорът продължи още известно време. Обсъдиха всички вероятности, на които можеха още да разчитат. Но в заключение решиха, че не биваше да губят нито миг, че трябваше да довършат и да обзаведат кораба колкото можеше по-скоро и че засега това беше единствената надежда жителите на остров Линкълн да се спасят.
Преселниците продължиха трескаво работата. Към 23 януари корабът беше полуобшит. Дотогава на върха на вулкана нямаше никаква промяна. От кратера продължаваха да излизат пари и дим, примесен с пламъци и нажежени камъни. Но през нощта на 23 срещу 24 под напора на лавата, която беше стигнала до горния край на вулкана, конусът, който образуваше нещо като шапка, се срути. Екна страшен трясък. В началото преселниците помислиха, че островът се руши. И те изскочиха от Гранитния дом. Беше към два часа след полунощ.
Небето беше в пламъци. Горният конус — висок хиляда стъпки и тежък милиарди ливри — се строполи върху острова и го разтърси. За щастие тоя конус беше наклонен към север и падна върху долината от пясъци и вулканични туфи, която се простираше между вулкана и морето. Вече широко разтворен, кратерът пръскаше към небето такава ослепителна светлина, че само от сиянието й въздухът сякаш гореше. В същото време, потекъл от новия връх като от препълнено корито, порой лава се изливаше в дълги водопади и хиляди огнени змии пълзяха по склона на вулкана.
— Кошарата! Кошарата! — извика Еъртън.
И наистина поради наклона на новия кратер лавите се носеха към кошарата и следователно плодородните части на острова, изворите на Червена река и Якамарската гора бяха застрашени от бързо унищожение.
При вика на Еъртън преселниците се спуснаха към конюшнята на онагите. Впрегнаха колата. Всички мислеха само за едно! Да изтичат в кошарата и да пуснат животните, които бяха вътре.
Преди три часа сутринта те бяха стигнали в кошарата. Страшното блеене говореше достатъчно за ужаса, който беше обзел муфлоните и козите. Порой вулканични вещества и разтопени минерали се спускаше вече от планината към долината и опожаряваше част от дървената ограда. Еъртън отвори бързо вратата и обезумелите животни се пръснаха на всички страни.
След един час кипящата лава изпълни кошарата, изпари рекичката, която я пресичаше, и подпали къщата, която пламна като копа слама и изгори и последния кол от дървената ограда. Нямаше вече и помен от кошарата!
Преди да се приберат в Гранитния дом, Сайръс Смит и другарите му решиха да определят окончателната посока, по която щеше да тече лавата. От планината Франклин повърхнината се наклоняваше главно към източния бряг и въпреки гъстите Якамарски гори имаше опасност пороят да стигне до възвишение Обзор.
— Езерото ще ни спаси — заяви Джедеон Спилет.
— Надявам се! — отвърна Сайръс Смит и това беше единственият му отговор.