Когато погледна нагоре, Майк видя как светлият четириъгълен отвор става все по-малък и по-малък. Детективът нямаше представа колко време вися във въздуха и се люшкаше насам-натам. Той дори не чувствуваше, че се движи. Внезапно, преди да се опомни, краката му удариха в пода и той извика.
— Пристигнахте ли благополучно? — попита мистер Лонгвал учтиво. — Моля, минете няколко крачки в страни. Ще хвърля въжето и може да ви удари.
Майк изръмжа, но въпреки това изпълни съвета. Веднага след това чу шум от падането на въжето, което удари в пода. Горе капакът се затвори. До себе си Майк чу диви стонове.
— Вие ли сте, Пене?
— Кой е? — попита един страшен глас. — Вие ли сте, Бриксан? Къде сме? Какво става? Как се намерих тук? Старата лисица ми даде да пия вино. След това излязох, това е всичко, което помня. Дойдох тук, за да искам автомобила му. По дяволите! Какъв страх преживях, когато моторът на автомобила ми отказа да се запали!
— Извикахте ли, когато излизахте от Довер Хауз?
— Да, извиках. Почувствувах, как тази страшна отрова във виното ме зашеметява. Повече не зная. Къде сме, Бриксан? Ще ни освободи ли полицията?
— Дано сме живи! — отвърна Майк яростно и чу как Пене изпъшка от страх. Той съжаляваше, че изобщо заговори.
— Кой е този човек? Това ли са пещерите? Аз съм чувал за тях. Тук ужасно мирише на земя. Виждате ли нещо?
— Струва ми се, че виждам светлина — каза Майк. — Или фантазията ми ме лъже. — Внезапно той попита: — Къде е Адела Лимингтон?
— Само Бог знае — Пене затрепери, зъбите му затракаха. — Не съм я видял след това. Страхувах се да не я проследи Баг. Дано нищо не й е сторил! О, колко искам сега да е тук!
Майк се опита да освободи ръцете си от примките. Но дори и да му се отдадеше, какво можеше да направи с голи ръце срещу стария човек? Револвера той беше загубил, но в джоба на жилетката си носеше дълъг, остър като бръснач нож, който много пъти му беше помагал. Той беше единственото безпогрешно оръжие, когато револверът засечеше. Но Майк знаеше, че не ще има случай да употреби този нож.
Майк седна на пода. След малко една врата се отвори и Лонгвал каза:
— Не искам да ви заставям да чакате дълго!
В ръката си той носеше факел, който при ходенето се люшкаше насам-натам. Фенерът правеше околния мрак още по-черен.
— Не обичам пациентите ми да простиват!
Далечните стени на пещерата върнаха ехото на неговия ужасен смях. Лонгвал застана, драсна клечка кибрит и запали една петролна лампа, прикрепена към една издадена скала. След това запали втора, трета и четвърта. В ярката светлина всеки предмет в пещерата се виждаше с ужасна яснота. Погледът на Майк падна върху едно червено скеле в средата на пещерата, и макар че беше сърцат и подготвен за страшната гледка, той потрепери.
Майк видя гилотина!
40
Вдовицата
Гилотина!
В средата на пещерата се издигаше висока дървена скеля, безжизнена и неподвижна, с кървав червен цвят. Простата конструкция я правеше още по-страшна.
Погледът на Майк беше привлечен от тази страшна картина като от магнит! Той видя коша, в който падат главите, широкия триъгълен нож на върха, подвижната платформа с висящи въжета, черно боядисаната примка за врата, която държи жертвата в необходимото положение, докато падне ножа. Майк познаваше тази ужасна машина с всичките й подробности — той я беше виждал в действие през ранна утрин във френски затвор. Войници отблъскваха жадната за зрелища тълпа, малка група чиновници стоеше в средата на празното място. В ушите му все още отекваше удара на падащата брадва.
— Вдовицата! — каза Лонгвал в добро настроение и посочи гилотината, като я докосна с любов.
— Помощ! Помощ! Бриксан, не искам да умирам! — извика Пене, обладан от смъртен страх! Викът му процепи обширната пещера и ехото безмилостно отекна.
— Вдовицата! — повтори тихо Лонгвал.
Той стоеше гологлав. Светлината от лампите се отразяваше в плешивата му глава. Нежно той прекара ръка по червеното дърво на гилотината.
— Кой ще бъде първият годеник?
— Аз не, аз не! — извика Пене — той се хвърли на земята и се обърна към стената. Лицето му беше станало безкръвно, устните му трепериха. — Аз не искам да умирам.
Лонгвал бавно отиде при него, наведе се отгоре му и го изправи на краката му.
— Кураж! — каза той тихо. — Часът настъпи!
Джек Хебуорд вървеше по шосето и забеляза полицейския автомобил, който се движеше с бясна скорост на връщане от Чайчестер.
— Няма го там, изобщо не е бил в полицейския участък — каза шофьорът, като скочи от автомобила.
— Да не е отишъл при мистер Лонгвал!