— Благодаря — рекох. — Какво ще кажеш за малко портокалов сок?
— Може — отвърна тя. — Портокаловият сок е богат на калий. Жените имат нужда от него, както знаеш.
Не знаех, но предпочетох да не споря.
Тя извади пълнителя на пистолета ми и провери цевта. Аз надникнах в хладилника за някое друго оръжие. Но не открих. Очевидно тя вече беше стигнала до същото заключение, защото подхвърли:
— Съжалявам за пистолета, мистър Кели. Предпазна мярка, нищо повече. Момичетата трябва да могат да се защитават.
Сложих чашата с нектара пред нея и се оттеглих на не особено удобното място на канапето.
— Откъде да знам, че си момичето от писмото? — попитах.
Тя се надигна от стола и започна да разкопчава блузата си с една ръка. За своя чест ще кажа, че очите ми останаха на най-долното копче, до което пръстите й така и не стигнаха.
— Виж — рече тя.
Белегът беше пурпурен, с дебели назъбени краища. Започваше почти от ключицата.
— Стига дотук — добави тя и докосна талията си. — Знаеш ли колко литра кръв има в човешкото тяло, мистър Кели?
Не знаех.
— Четири. Аз изгубих три от тях. На практика тялото ми трябваше да се напомпа отново. С кръв, разбира се.
Пистолетът леко помръдна, след което отново се фокусира върху мен.
— Той ме изнасили, мистър Кели. Предполагам, че Гибънс го е споменал. Върза ме като прасе и ме изнасили. Преди това ми се смееше.
Отметна косата си назад, кожата под дясното й око леко потрепна.
— Виж какво ще ти кажа, мис Ремингтън — рекох. — Махни тоя пищов и нека си поговорим като нормални хора.
— Гибънс щеше да ми помогне, ама го убиха — рече тя.
— Откъде знаеш?
— Снощи го видях. В един бар на „Холстед“ и „Дайвърси“, казва се „Скритата детелина“. Често ходеше там. Знаеш ли го?
Знаех го.
— Там той ми разказа за теб. Каза, че си обещал да помогнеш. Каза още, че разполагал с улика. Трябвало да се срещне с някакъв тип на Флотския кей.
— А ти го проследи, а?
Тя погледна встрани.
— Трябваше да дойде у дома някъде към полунощ. Не дойде и аз отидох на кея да го търся. Открих го да лежи там и се обадих в полицията.
— Разпитваха ли те?
— Допреди половин час. Питаха ме и за теб.
— Колко хубаво от тяхна страна.
— Защо са го направили според теб?
— Нямам представа, мис Ремингтън.
Усмивката й стана напрегната, а тикът под окото се усили и заприлича на пулсиране. Измерих разстоянието между ръката си и пистолета. Не беше добро.
— Мислиш, че аз съм убил Гибънс, а? — подхвърлих. — Застреляли са го с деветмилиметров. Занеси тоя в полицията и накарай твоите приятели да направят експертиза.
Очите й се насочиха към пистолета ми на масичката за кафе.
— Но първо ми кажи защо според теб съм го убил — добавих аз.
— Не знам, мистър Кели. Какво ти каза Джон?
— Показа ми писмото ти.
Посегнах за цигара. Тя вдигна пистолета и аз й показах пакета „Марлборо“.
— Добре — рече тя.
Кръстосах крака. Тя също, но се получи по-хубаво.
— Гибънс ме помоли за помощ — рекох. — Даде ми и аванс. Може ли?
Извадих плика с парите от джоба на сакото си и го подхвърлих на масата. Тя дори не го погледна. Запалих цигара и продължих:
— Технически погледнато, ти си моя клиентка. Но доколкото виждам, нямаш особена нужда от зашита. Поне за момента.
Всмукнах дълбоко и бавно изпуснах дима. Тя леко се закашля, а аз се усмихнах. Понякога живеем единствено за малките си победи. После тя приключи с кашлянето и попита:
— А останалото, мистър Кели?
На подобен въпрос винаги ти се иска да имаш отговор, особено когато някой е насочил цев между веждите ти.
— Останалото от какво?
— Не ме разигравай, мистър Кели. Какво още ти каза Гибънс?
Възможностите за размяна на остроумия изглеждаха многобройни, да не говорим за създаването на по-близки и смислени взаимоотношения. Е, имаше и друга възможност — просто да ме гръмне и да приключим с въпроса. После някой звънна на вратата и мигът отлетя.
— Очакваш ли някого? — попита Илейн.
— Никой, който да те впечатли.
— Ще се скрия в коридора.
Грабна портокаловия сок, прибра пищова в чантичката си и тръгна към спалнята. Звъненето се повтори.
— Идвам.
Отворих вратата и се сблъсках с лъскава полицейска значка.