Корабът от Земята закъсняваше. Аз изпращах тревожни телеграми, уведомявах ги за критичното положение на ценните животни. Свързочниците от космическата станция ме познаваха добре и мислеха, че съм гъбав с пари. Аз сгъвах квитанцията, мушвах я в джоба и чаках съботата, когато можех да посетя нашето представителство, където потният, ядосан счетоводител ми наброяваше необходимата валута за издръжката на животните, на зоолога и на мен самия. Счетоводителят ужасно се страхуваше от червеите и гледаше да не излиза навън, все мислеше, че някой от тях ще скочи върху него. Придумвах го да дойде да види такана, но той не се съгласяваше и само повтаряше, че вече съвсем бил забравил детските приказки.
Понякога вечер си разговаряхме с такана. По-точно говорех аз, а той се съгласяваше или не се съгласяваше с мен.
— Слушай — казвах аз. — Ние трябва да правим хората щастливи. Такава е нашата задача. Моята и твоята.
Таканът навеждаше встрани глава. Не ми вярваше. Миглите му, дълги и прави като шпаги, се кръстосваха, когато примижаваше.
— Децата трябва да вярват в приказките — казвах аз. — Те те очакват, защото ти си приказка. За тях ти си олицетворение на доброто и верността. Хайде да заминеш с мен на Земята. Много те моля.
— Добре — каза веднъж той. Бяха му пораснали вече крила. Сърбяха го и той беше изподрал грапавите стени на стаята.
— Представяш ли си — казвах аз. — По всички канали на телевизията ще съобщят, че си пристигнал. И всички ще дойдат да те видят.
Таканът сложи тежката си топла глава на коленете ми.
— Нашата трева ще ти хареса. Тя е същата като във вашите планини.
Градът се задушаваше от горещите мъгли. Те пречеха на дишането. При мен дойде директорът на зоологическата градина. Пийваше си от земната лимонада и ми разказваше подробно за трудностите в работата си, за болестите по хищните цветя и за потомството на триглавия змей. Слушах го разсеяно и си мислех, че ще се наложи да дам такана в зоологическата градина. Временно.
Изпратих на Земята още две „светкавични“. От нашето представителство ми позвъниха, че пътническият рейсов кораб „Орион“ променил курса си, за да мине да ни вземе. Корабът ще пристигне в столицата най-рано след две седмици. Трябва да го изчакаме.
Получих писмо от дъщерята на старейшината. Написал го беше писарят в Дарк, на пазара. Пишеше ми, че баща й разделил една стотарка между ловците, а останалите деветстотин внесъл в банката в Дарк. Старецът беше пестелив. На всеки ловец се беше паднало по десетачка и те сигурно ги бяха проиграли на пазара. Пишеше ми още, че ловците били забелязали следи на стари такани, но те отлетели.
Отговорих й, че таканът е добре, а когато пристигне корабът от Земята, ще бъде още по-добре. Молех я да не се тревожи, защото аз постоянно се грижа за него.
Изпратихме такана в зоологическата. Той съвсем беше отпаднал и едва се дотътра до зелената горичка сред заграденото място, където живееха космати птици. Те понасят горещините, защото живеят в горещи вулканични блата. Директорът окачи на входа на зоологическата обява, на която пишеше, че посетителите могат да видят единствения заловен жив такан, докато още не е изпратен на Земята.
В оградената площ растяха дървета и имаше малко блато със затоплена вода. В тинята на това блатце се развъждаха косматите птици и от време на време от водата изскачаше триръка риба. Птиците се биеха и врещяха.
В зоологическата идваха цели семейства и оставяха пред вратите червеите, с които пристигаха. Те носеха килимчета и тенджери. Посетителите разглеждаха златистото петно в сянката на дърветата, но по-интересни им бяха косматите птици, защото приказките на Земята и на Зия са съвсем различни. В техните приказки например главни герои бяха огнените змейове и косматите птици.
Директорът на зоологическата беше доволен. Много му се искаше таканът да остане завинаги при тях. Той обичаше работата си и беше добър зоолог.
След като закусваха на тревата, посетителите отиваха при пеещите змии, суетливи и немузикални. Те подражаваха на хората и посетителите се мъчеха да определят на какво прилича това. И се смееха. Понякога дечурлигата замерваха такана с камъчета, за да го накарат да стане и да отиде до оградата. Те го дразнеха и го наричаха дългоног. Той не ставаше. Когато отивах при него, въздишаше и се мъчеше да повдигне крилата си, които почти не се забелязваха в сянката. В такива моменти край оградата се трупаха много хора, защото аз бях къде по-голямо чудо от такана. Дечурлигата си мислеха, че и аз съм екзотично животно, нали имах само две ръце и две очи, но мен не ме замерваха с камъчета.