— Капан, сър? — повтори озадачено Уйлсън.
— Точно така — отвърна бодро Клетус. — Искам лесно да влизат, но веднъж озовали се вътре, да не могат да излязат.
Той се обърна и посочи стените около тях.
— Например тежки мрежи от вътрешната страна на прозорците, но така изработени, че да не могат да се откачат или да се срежат с обикновени инструменти. Външната врата да изглежда, сякаш лесно може да бъде отворена, ала да има скрита ключалка, която да я заключи след насилственото й отваряне отвън. Да се постави метална рамка на касата и на самата врата, така че да не могат да я счупят, след като тайната ключалка я е затворила… По възможност да се прекара електричество във вратата, прозорците и вентилационната система, за да се пресече всеки опит за разбиване.
Уйлсън кимна бавно, със съмнение.
— Ще отнеме доста време и средства. Предполагам, че имате разрешение, полковник?
— Ще имам — отвърна Клетус. — Въпросът е вашият отдел да се заеме с работата. Генералът говори с мен по този въпрос само преди час в болницата.
— Генералът? О-о! — Уйлсън се разпъргави. — Разбира се, сър.
— Добре тогава. Значи е уредено.
След като обсъдиха подробностите и взе някои размери, офицерът от Службата за сигурност си тръгна. Клетус накара Арвид да намери Ичан Кан по служебния телефон. Най-накрая откриха дорсаеца на площадката за тренировки, където се занимаваше със своите наемници.
— Имате ли нещо против да дойда при вас? — попита Клетус.
— Ни най-малко. — Лицето на Ичан върху малкия екран на телефона издаваше леко любопитство. — По всяко време сте добре дошъл. Заповядайте.
— Добре. Ще бъда при вас след половин час.
Той прекъсна връзката. Оставяйки Арвид да се погрижи за мебелите и персонала, Клетус взе служебната кола, с която лейтенантът го беше докарал, и се запъти към тренировъчната площадка на дорсайците.
Откри Ичан Кан на края на едно поле, в средата на което стърчеше метална кула. От височина десет метра група почернели от слънцето професионалисти се упражняваха в скокове с колан. Редицата чакащи се беше проточила извън кулата. От върха й наемниците скачаха един по един. На раменете си имаха реактивни спирачки, който изръмжаваха кратко и вдигаха облаци кафяв прах при приземяването. За хора, които не бяха обучавани специално за парашутни скокове, броят на меките приземявания беше много по-голям, отколкото можеше да се очаква — забеляза със задоволство Клетус. Той приближи, накуцвайки, към наблюдаващия войниците Ичан Кан.
— Ето ви и вас — поздрави го дорсаецът, без да извръща глава, когато Клетус застана зад него. Полковникът стоеше леко разкрачен, стиснал ръце зад гърба си. — Като ги гледате, какво мислите за нивото на тренировъчните ни скокове?
— Поразен съм — отговори Клетус. — Какво знаете за движението на партизаните по река Бакхала?
— Не много. Би трябвало да има такова, разбира се, след като реката минава през целия град и стига до пристанището. — Ичан Кан го погледна с любопитство. — Доколкото знам, прехвърлят не толкова хора, колкото средства за саботаж. Защо?
— Днес има новолуние — обясни Клетус.
— Е и? — Ичан го гледаше недоумяващо.
— И съгласно местните таблици приливът ще бъде необикновено висок — всички канали и притоци ще бъдат по-дълбоки от обичайното поне двадесет мили навътре в сушата. Подходящ момент за новоземляните да прекарат или голямо количество запаси, или някое много тежко съоръжение.
— Хм-м… — Ичан докосна десния си мустак. — Все пак… ако нямате нищо против, един съвет.
— Казвайте.
— Не мисля, че можете да направите нещо. Безопасността на реката се осигурява от половин дузина военни амфибии и на всяка от тях има половин дузина войници и леки оръдия. Това не е достатъчно и всеки го знае. Но вашият генерал Трейнър плаче само за сухопътни военни съоръжения. Преди шест месеца той получи шест бронирани лични коли, вместо да му изпратят няколко патрулни лодки, защото се кълнеше пред вашата Главна квартира, че защитата на реката била напълно достатъчна. Следователно, ако споменете, че има проблеми по реката, няма да ощастливите много генерал Трейнър. Моят съвет е да се направите на сляп за активността на новоземляните.
— Може би сте прав. Какво ще кажете да отидем да обядваме?
Те напуснаха тренировъчната площадка и отидоха в офицерския клуб, където дойде Мелиса. Баща й се беше обадил по телефона по предложение на Клетус. Тя беше въздържана и избягваше очите му. Заедно с баща си го беше посетила веднъж в болницата, но през цялото време стоя настрана и остави само Ичан да говори. Изглежда и сега имаше същите намерения, въпреки че поглеждаше към Клетус от време на време, когато вниманието му беше насочено другаде. Той се правеше, че не забелязва държанието, й и поддържаше оживен разговор.