Тя се опита да прочете изражението на лицето му на слабата светлина, идваща от лампата до входната врата на къщата и от изсветляващото преди зазоряване небе.
— Вие сте му отказали? — изрече въпросително тя след дълго мълчание.
— Трябваше. Нощта след прохода Етер той не би могъл да се заблуждава повече, че аз няма да се досетя за следващия очевиден ход на новоземляните — да се възползват от високия прилив, за да прехвърлят саботьори и запаси в Бакхала. Ако ги бях оставил да го направят, без да кажа дума или да предприема нещо, това би означавало, че по някакви причини съм станал негов човек.
Тя отново се втренчи в него.
— Но вие… Какво очаквате да излезе от всичко това, от тази… поредица от случки?
— Точно това, което ви казах на кораба. Да въвлека Де Кастрис в личен двубой, за да мога постепенно да го доведа до все по-големи сблъсъци — докато накрая, в последната схватка, използвам натрупаните от него грешки, за да го унищожа.
Мелиса бавно поклати глава в сенките.
— Вие трябва да сте полудял.
— Или може би малко по-разумен от останалите. Кой знае?
— Но… — Тя се поколеба, като че ли се опитваше да намери довод, с който да го убеди. — Както и да е. Няма значение какво става тук. Дау скоро ще замине. Какво ще стане тогава с вашите планове за него? Той може просто да се върне на Земята и да забрави за вас — и ще го направи.
— Не и докато не го улича в грешка, прекалено публична за него, за да си отиде и да се скрие. И точно такъв ще е следващият ми ход.
— Още веднъж ви питам — какво ще стане, ако аз му кажа за вашите намерения? — поиска да знае тя. — Да предположим, че цялата тази дива история е вярна и аз отида утре в столицата на Нова Земя и му съобщя какво сте намислили? Това няма ли да сложи край на всичко за вас?
— Съмнявам се. Пък и не мисля, че ще го направите.
— А защо пък не? — предизвика го тя. — Онази първа нощ на кораба ви казах, че искам помощ от Дау за баща ми и за мен. Защо да не му съобщя нещо, което ще го направи по-благосклонен към нас?
— Защото сте повече дъщеря на баща си, отколкото си мислите — отвърна Клетус. — Освен това само ще си загубите времето. Не си въобразявайте, че ще ви позволя да се хвърлите в нещо, което ще бъде грешка за вас и за Ичан.
Тя впери поглед в него, без да диша. След това избухна:
— Вие няма да ми позволите! Вие ще ни кажете как да живеем, на мен и на баща ми, така ли? Откъде-накъде имате такова самочувствие, та смятате, че знаете кое е добро за хората и кое не? А още по-малко да си мислите, че можете да им дадете това, което е най-доброто за тях, или да им го отнемете? Кой сте вие… бог или какво…
Тя се опитваше да намери дръжката на вратата, докато го засипваше с думи. Накрая пръстите й я откриха, вратата се отвори и Мелиса изскочи навън, понечвайки да я блъсне след себе си.
— Връщайте се обратно във вашето общежитие — или където смятате да отивате! — изкрещя му през отворения прозорец. — Знаех, че няма смисъл да излизам с вас тази вечер, но татко ме помоли. Трябваше да предположа. Лека нощ!
Тя се обърна и изтича по стълбите към къщата. Вратата след нея се затвори с трясък. Клетус остана сам в тишината под просветляващото небе високо над главата му.
ЕДИНАДЕСЕТ
— Е, полковник — каза мрачно Бат, — какво да ви правя?
— Генералът може просто да ме използва — отвърна Клетус.
— Да ви използвам! — Те стояха един срещу друг в кабинета на Бат. Генералът се обърна вбесен, направи две стъпки, завъртя се и се върна обратно, впивайки свиреп поглед в Клетус. — Първо правите демонстрация на прохода Етер, завършила с това, че вземате пет пъти повече пленници, отколкото е броят на хората, с които разполагате. А сега отивате на среднощна разходка с флота и се връщате, натоварени с партизани и припаси, предвидени за Бакхала. И не само това, а сте взели и цивилен с вас на военноморски съд!
— Цивилен, сър?
— О да, известна ми е официалната версия! — прекъсна го бързо Бат. — И тъй като това касае флота, ще си затворя очите. Но аз знам кой е бил с вас там, полковник! Също както знам, че на този дървеняк Линет едва ли би му хрумнала идеята да пленява моторните лодки, пълни с партизани. Било е ваше представление, полковник, също като онова на прохода!… И пак повтарям, какво да ви правя?
— Съобразявайки се с цялата сериозност на положението, генерале — тонът на Клетус напълно отговаряше на думите му, — казах точно това, което мисля. Трябва да ме използвате.