Те прелетяха покрай Смоците два пъти и Рен накара Ъринг Рифт да кацнат на една равна височина, зад редица гористи хълмове, разположени отсреща на Камен баир. Оттук можеха да наблюдават напредването на Смоците, които спокойно вървяха през ливадите.
Рен седна без коментар. Тиб Арн седна до нея, обгърнал коленете си с ръце, и с напрегнато лице се взря в Смоците. Смоците. Тя изрече думата само с устни. Как ли можеха да ги спрат? Тя риеше земята с петите на обувките си и мислеше. Зад нея Ъринг Рифт проверяваше ремъците на Грейл. Лек ветрец подухваше сред дърветата и галеше и разхлаждаше кожата й. Рен мислеше за Уистерона — далечен родственик на Смоците — който накрая бе попаднал в тресавището, недалеч от мястото, където си беше направил леговище.
Рифт я докосна по рамото и й подаде мех с вода. Тя го взе, пи и го предложи на Тиб, но той отказа. Изправи се и отиде заедно с Рифт в края на възвишението, където отново се загледа в Смоците. Какво ли би могло да нанесе удар на тези същества? Дали се хранеха и спяха като всички други? Дали имаха нужда от вода? Дали дишаха въздух?
Тя изтри потта от лицето си.
— Трябва да се връщаме — тихо каза Рифт.
Тя кимна, но не се помръдна. Долу Смоците продължаваха да се влачат, а броните им отразяваха слънчевата светлина и прах се вдигаше под тежките им стъпки.
Уистеронът, мислеше си тя, пропадна в земята.
Миглите й потрепнаха. Осъзна, че е на път да стигне до нещо. Нещо полезно…
Тогава чу познато ниско подсвиркване и понечи да се обърне. Тиб Арн се появи до нея, синеок и русокос, засмян и развълнуван. Той вдигна очи и с усмивка посочи към равнините.
— Погледни.
Тя се загледа в зноя, но нищо не видя.
До нея Ъринг Рифт внезапно извика и се спусна напред. Нещо тежко се стовари зад гърба й и се чу крясък, от който кръвта й се смръзна.
Тя се обърна, нещо се стовари върху главата й и над очите й се спусна мрак.
Далеч на изток Драконовият зъб хвърляше вече своите сенки с отдръпването на късната следобедна светлина. Тайгър Тай летеше върху Дух, по посока на тихия постоянен вятър, който ги носеше на север, отвъд високите върхове над изсъхналите знойни равнини. И този ден за Летящия ездач бе минал напразно — както всички дни, откакто бе тръгнал да търси независимите. От сутрин до мрак той кръстосваше над земята и търсеше следа от обещаната армия, но не откриваше нищо. Навсякъде имаше Федеративни патрули, някои многобройни, като онзи, който бе блокирал прохода в южния край на планините. Той оставяше Дух задълго, за да среща хора из пътищата, питаше ги какво ново има, научи за едно похищение на затвора в някой си град Тирс, където водачът на независимите Падишар Криил бил изведен за екзекуция, но неговите хора успели да го освободят. Това беше голямо събитие и всички говореха само за него. Но изглежда никой не знаеше къде е сега, нито къде са независимите.
Или поне не казваха.
Тайгър Тай беше Елф и не знаеше почти нищо за Четирите земи, което утежняваше нещата. Незнанието му го ограничаваше и той бе принуден да търси сляпо. Беше успял да разбере, че въстаниците по всяка вероятност се намират в планините, които той сега преброждаше, но върховете бяха огромни и пълни с укрития, тъй че можеше и петдесет години да търси, без да открие никого.
Беше започнал да си мисли вече, че това е безнадеждна работа. Но той бе дал дума на Рен да намери независимите и бе непоколебим като нея, когато отиде в Мороуиндъл да търси Елфите.
Загледа се надолу към пустите голи скали, лицето му бе сбърчено и мрачно. Всичко изглеждаше все същото, нямаше какво да се види. Планините се разгръщаха далеч на север и той сви вляво с Дух, за да ги обходи отново. Вече ги беше обхождал два пъти по малко по-различни места, но в същото време знаеше, че изпуска стотици други.
Тялото му бе натежало от умора и напрежение. Ако там имаше някаква армия на независимите, защо му беше толкова трудно да я открие?
Помисли си за Рен и земните Елфи. Чудеше се дали Федеративната армия се е възстановила дотолкова, че да продължи своя ход. Усмихна се, като си спомни нощната атака. В това момиче наистина имаше нещо. Беше много ръбата. Едва пораснала, а вече водач. Земните Елфи, мислеше си той, могат да успеят само ако й позволят тя да ги води. Ако не й се подчинят, са глупаци.
Нещо проблесна долу в скалите и прекъсна хода на мислите му. Той се вгледа съсредоточено нататък. Проблясъкът отново се повтори. Това явно беше някакъв сигнал. Но от кого? Тайгър Тай направи няколко кръга с Дух, за да огледа по-добре местата, над които летяха. Светлината се появи за трети и четвърти път, после спря, сякаш онзи, който издаваше сигнала, беше сметнал, че е видян. Сигналът идваше от една височина сред централните върхове и когато Тайгър Тай приближи, видя група от четирима мъже, застанали в средата на заравненото било, които чакаха нещо. Бяха застанали на открито и не се опитваха да се крият. Наоколо не се виждаше никой друг, нито пък имаше места, където биха могли да се скрият други хора. Добър знак, помисли си Летящият ездач, но реши въпреки всичко да бъде предпазлив.