Пред очите му се проясни, миналото потъна в спомена, а настоящето му вдъхна едно неотменно убеждение и решимост да направи онова, което се искаше от него. Загледа се в каруцата и конниците и се вслуша в онова, което му нашепваше собственото му съзнание. Знаеше какво трябва да прави.
Вече беше взел решение и тръгна веднага. Остави всичко, освен Меча на Лех. Без вързопа и тежкото наметало, с Меча, здраво привързан с ремък на гърба му, той започна да се промъква през дърветата по северния склон на възвишението, без да изпуска целта от очите си. Стигна по-ниските хълмчета и затича през тях все на север към тесния проход, през който трябваше да минат каруцата и конниците, за да стигнат до Южното око. Мислеше си, че като приближи, може да промени намерението си в зависимост от обстоятелствата, а също така си мислеше, че се нуждае от план, ако иска да спечели една битка срещу толкова по-многочислен враг. Пръстта бе суха и пропадаше под краката му, но тревите бяха влажни от утринната роса и джвакаха като минаваше през тях. Той чувстваше уханието на пръстта и дърветата, ароматът им бе силен и остър. Мъглата ставаше по-гъста пред него и ту целия го поглъщаше, ту отново се вдигаше. Трябва да побързам, мислеше си той — трябва да бъда бърз като стрела и неотменен като съдбата. Налагаше се да убие повечето от тях, преди те изобщо да се осъзнаят. Трябваше да бъде по-зловещ от тях, да бъде по-убийствен.
Той излезе от една падина и навлезе сред орехова местност с череши открая й, чиито листа се бяха навели от росата. Загледа се към хълмовете и се заслуша. Чуваше шума от каруцата, скърцането и тракането й в мъглата. Беше доста пред нея, близо до мястото, където можеше да я пресрещне. Все още нощният мрак не отстъпваше пред зазоряването. Погледна на изток и видя, че слънцето беше още ниско над хоризонта, небето едва просветляваше. Имаше достатъчно време, за да действа преди изгрева на слънцето да го разкрие. Трябваше да използва тази възможност.
Отново тръгна, като се опитваше да се крие колкото се може повече и да върви съвсем тихо. Преди да дойде на север години наред бе ловувал из Планините, ставайки в зори, за да се отправи със своя лък, сам в един свят, в който действаше като насилник, научил се да не се различава от животните, които преследваше. Понякога ги убиваше за храна, понякога само ги дебнеше, без да се налага да ги убива — само колкото да узнае техните привички, да разкрие техните тайни. Той добре овладя тези умения, вече беше много добър. Но Шадуините също бяха един вид ловци. Те можеха да усетят по-добре от него нечие присъствие. Не трябваше да забравя това. Трябваше да бъде много внимателен.
Защото ако те първи го усетят…
Той дълбоко си пое дъх през устата, за да укроти разтуптяното си сърце, докато вървеше напред. Какъв беше неговият план, как възнамеряваше да постъпи? Да ги спре, да ги убие, да огледа какво има в каруцата? Ами ако нищо няма там? Има ли някакво значение? Какво губи, ако всичко се окаже напразно?
Но той знаеше, че не е напразно. Знаеше, че не е. Каруцата не беше празна. Не би имало причина Преследвачи да ескортират някаква празна каруца към Южното око. Тя криеше нещо. Неговият вътрешен глас, гласът, който го подтикваше, му обещаваше това.
Това е, което чакаш.
В някакъв миг му мина през ума, че може би това беше гласът на Куикнинг, която му говореше от отвъдното, а може би и от земята, към която се бе завърнала, водеше го, насочваше го, показваше му пътя, който само тя можеше да види. Но подобна мисъл бе по-скоро един копнеж и криеше опасност, тъй че той веднага я отхвърли. Това е собственият ми вътрешен глас и на никой друг, каза си той. Сам трябваше да вземе решението и да приеме всичките му последици.
Той стигна до клисурата, през която трябваше да минат конниците с тяхната каруца. Тук смяташе да ги пресрещне и съсредоточено се вслуша в тишината. Звукът от приближаването им идваше отдалеч, някъде откъм мъглата. Застана в средата на клисурата и се опита да определи колко време му остава. После тръгна по продължението й, скрит под сенките от едната страна, за да не се виждат следите от стъпките му по разкаляния път, като вдъхваше мъгливия и хладен въздух, за да избистри съзнанието си. В главата му щъкаха всякакви планове, които той преценяваше и отхвърляше бързо, като сънища при събуждане. Никой план не го удовлетворяваше, никой не изглеждаше правилен. Стигна до края на клисурата и отново се върна, после спря.