Чандос стана и се отдалечи, като поклащаше глава. Морган седна до Дамсон и Мати Ро. И тримата бяха онемели от смайване. Предвижданията на Морган се бяха оказали погрешни. Федерацията беше решила завинаги да се отърве от Падишар. На лидера на независимите не му оставаха и два дни живот.
Морган погледна Дамсон в очите, после Мати. И тримата мислеха едно и също. Какъвто и план за освобождение да опитаха, трябваше да го проведат веднага.
XII
Вятър духаше в лицето на Рен Елеседил и носеше лека прохлада сред обедната жега. Късо подстриганата й коса се вееше на вятъра, а воят в ушите й заглушаваше всичко останало. Той бе напевно ритмичен и успокоителен, въпреки силата, с която я обгръщаше като топло наметало в хладна нощ. Бе приятно усещане. Тя се усмихна, затвори очи и се отдаде на прегръдката му.
Рен бе възседнала огромния Рок Дух и летеше високо над горите на Западните земи на югоизток от Арборлон, като приближаваше огромното тресавище, наречено Саваната, в което се разливаше Мермидон и продължаваше към Търфингските равнини. Тайгър Тай седеше пред нея, хванал се за шията на Дух точно пред свивката на огромните му крила. Летящият ездач и Кралицата на Елфите бяха здраво превързани за птицата, така че да не паднат. Небесата бяха светли и безоблачни, слънцето къпеше земята в златистата си светлина от единия хоризонт до другия. Долу, където земята се губеше в зелено-кафяв лабиринт, беше горещо и влажно. През дългите дни на късното лято сякаш нищо не помръдваше. Но тук, издигната над зноя, в постоянната прбхлада на вятъра, Рен летеше, овладяна от онова чувство за свобода, което винаги имаше при полет.
Отвори очи и се усмихна с горчивина. Толкова отдавна все бягаше от едно или друго, че вече рядко изпитваше това чувство за свобода.
От десет дни се бе върнала в Четирите земи. Беше оставила зад гърба си кошмарите на Мороуиндъл и те започваха да избледняват в паметта й, но още я преследваха насън — чудовищата, които бяха гонили малката им дружина надолу по планинските склонове на Килешан до крайбрежията, лицата на загиналите, страха и мъката, които бе изпитала и ужасното чувство за загуба, което, струваше й се, никога няма да я напусне. Все още се будеше от тези сънища разтреперана от студ, въпреки лятната горещина. Ставаше от леглото и се разхождаше из залите на двореца като дух, който не може да намери покой. Все още Мороуиндъл, пропаднал в океана след онзи огнен взрив, й шепнеше от миналото, от водния си гроб, как бе стигнала до тук и какво й бе коствало всичко юва.
Но не й оставаше много време да мисли за миналото, защото изискванията на момента бяха по-силни от всичко останало. Тя беше Кралица на Елфите и на нея бе поверена независимостта и благоденствието на нейния народ. Такава бе повелята, която Еленро й бе оставила. Но не всички подчинени й имаха доверие. Не беше никак лесно да бъдат убедени Елфите, че именно тя е призвана да ги управлява. След първоначалната еуфория, когато се отърсиха от Мороуиндъл и се върнаха в Западните земи, те започнаха да си поставят въпроси. Кое е това недорасло момиче, което се бе обявило за кралица — та тя не беше дори чистокръвна представителка на Елфите, а нещо смесено между Елф и Човек? Кой бе казал, че точно тя трябва да ги ръководи, да ги управлява, да взема жизненоважни решения, касаещи техния живот? Говореше се, че е внучка на Еленро, дъщеря на Алейн, наследница на Елеседил и последна от династията. Но все пак си оставаше чужденка, дошла неизвестно откъде, никой не я познаваше, никой не знаеше на какво е способна. Коя беше тя, та да им бъде кралица?
Между съмняващите се бяха Итън Шарт и Барсимон Оридио — първият министър и армейският генерал — мъже, които тя не можеше да си позволи да изгуби. Те не изразяваха съмненията си лично, нито дори публично, но бяха явно резервирани. Те бяха служили на Еленро дълго и вярно и никак не очакваха да я загубят, а още по-малко на мястото й да се появи някой непознат — някаква си чужденка като това момиче. Рен разбираше техните съмнения. Разбираше също, че не може да си позволи да ги остави дълго време неразрешени.
Трис и Телохранителите бяха реалната й опора. Трис се бе върнал заедно с нея от Мороуиндъл, бе станал свидетел на нейната борба, подкрепена от силата на Елфовите камъни, с демоните, които ги преследваха, както и на отговорностите, които й бяха възложени. Той я приемаше за кралица, защото стана свидетел, когато Еленро я провъзгласи за такава и поиска той да й се закълне във вярност. Трис заяви пред Висшия съвет, че Рен е кралица. Заяви го също и пред армията и Телохранителите, които бяха под негово разпореждане. Телохранителите, за разлика от другите представители на управлението на Елфите, я бяха приели веднага и без никакви резерви. След загубата на Еленро те й се бяха посветили напълно. Заклеха се, че няма да допуснат нищо да й се случи и тяхната кралица ще бъде изцяло под закрилата им. Тя отчаяно се нуждаеше от подобна закрила и капитанът на дворцовата стража, Трис, я увери в нея.