И този план успяваше. Уокър се бе завърнал в Паранор след първия си опит за бягство, осъзнал няколко пре-неприятни истини. Първо, че не може да устои на пряк сблъсък с Шадуините и да излезе на свобода. Четирима конници бяха равностоен, ако не и по-могъщ противник. Силата на тяхната магия бе равна на неговата. Второ, той не можеше да се промъкне незабелязано покрай тях. И най-лошо от всичко — те притежаваха опит и не се бояха от него. Бяха дошли да го унищожат и не криеха това, не шикалкавеха по никакъв начин. Бяха го предизвикали, бяха го накарали да влезе в единоборство с тях. Бяха обсадили Паранор, без изобщо да се интересуват от неговите евентуални действия. Той се беше озовал в положението на затворник в собствения си дворец. Не му оставаше нищо друго, освен да крои планове как да излезе на свобода, а Четиримата конници бяха сигурни, че няма да успее. А и той бе принуден да признае, че имат известно право.
— Твърде се преуморяваш — каза му Коглин веднъж, когато го завари край стените, загледан в призраците, които кръжаха отдолу. Изглеждаше отслабнал, блед, запуснат и изтощен. — Виж се само, Уокър. Почти не си лягаш, напълно си се занемарил, не си се къпал откак си се върнал. Не се храниш.
Излинелите пръсти на стареца потъркаха обраслата му брадичка.
— Само си помисли, Уокър. Та нали те тъкмо това искат. Страх ги е от теб. Ако не беше така, просто щяха да нападнат и да приключат с всичко. Но това няма да им се наложи, ако те накарат да се съмняваш в себе си и да се паникьосаш, да се откажеш от предпазливостта и решителността, с които успя да постигнеш всичко до този момент. Ако успеят, те ще спечелят битката. Рано или късно все в нещо ще сглупиш и ще им паднеш в ръцете.
От завръщането му досега Коглин не бе произнасял толкова дълга реч. Уокър го изгледа — това древно, съсухрено лице, мършавото му като върлина тяло, ръцете и краката, които стърчаха като пръти изпод диплите на робата. Коглин го бе посрещнал с утешителни думи, но оставаше дистанциран и затворен в себе си — както през дните преди опита на Уокър за бягство. Нещо ставаше с Коглин, някаква вътрешна борба, но и тогава Уокър бе твърде много зает със собствените си проблеми, за да му обърне внимание.
Въпреки това се остави старецът да го отведе от брустверите във вътрешната част на замъка, където му предложи топла храна. Хапна, макар и неохотно, пийна бира и накрая си каза, че една баня няма да му се отрази зле. Отпусна се на парите и се остави водата да отмие всички вътрешни и външни наслоения и от душата, и тялото му. Мърко му правеше компания, свит до ваната, сякаш да се топли. Докато се бършеше и обличаше, Уокър размишляваше над това невероятно спокойствие, което се излъчваше от дивата котка, над онази невъзмутимост, с която котките гледаха на околния свят, над тяхната странна непроницаемост. Нямаше да е зле, ако и той притежаваше поне отчасти подобно спокойствие.
В този миг мислите му внезапно приеха друга насока.
Какво ли става с Коглин?
Той се отърси от собствените си тревоги след банята и тръгна да търси стареца. Намери го в библиотеката, отново зачетен в Историята на Друидитс. Когато влезе, Коглайн вдигна поглед към него, изненадан от появата му и от още нещо, за което Уокър не можеше да се досети.
Уокър се настани до него на една гравирана пейка, покрита с възглавници.
— Какво има, старче? — тихо попита той. С успокоителен жест сложи ръка върху тънкото рамо на стареца. — Виждам тревога в очите ти. Кажи ми защо.
Коглин сви рамене малко демонстративно.
— За теб се тревожа, Уокър. Зная колко странно може да ти се вижда всичко откак…, ами, откак се започна с всичко това. Никак не е лесно. Мисля си как да ти помогна.
Уокър отмести поглед встрани. Откак — откакто се появи Черният камък на Елфите — каза си той. Откакто Аланон се превърна в част от мене, откакто проникна в мен чрез магията, останала да пази Паранор, докато Друидите се появят отново. Странно едва ли е точното определение.
— За мен не е нужно да се тревожиш — отвърна той. Усмивката му бе малко иронична.
Поне в този смисъл. Вътрешната борба между минало и настояще бе приключила, когато те взаимно се бяха асимилирали и животът и знанието на Друидите се превърнаха в част от него. Спомни си как магията го изгаряше целия, докато той не можеше вече да се съпротивлява и не му оставаше нищо друго, освен да я приеме.