— Здрасти, Тиболт! — провикна се Бен от двора. Тичаше след Зевс, който подскачаше с топката в уста, горд, че е на няколко крачки пред Бен, колкото и бързо да тича момчето.
— Здрасти, Бен! Как беше в училище?
— Скучно! — провикна се той. — Как беше на работа?
— Вълнуващо!
— Да, бе! — подметна Бен, без да спира да тича.
Откакто момчето беше тръгнало на училище, водеха този разговор почти всеки ден. Тиболт поклати развеселено глава точно когато Елизабет слезе по стълбите.
— Здравей, Логан.
— Здравей, Елизабет.
Тя се облегна на парапета, леко усмихната:
— Как мина шофирането?
— Не много зле.
— Сигурно си се чувствал малко необичайно.
— Защо?
— Кога за последен път си шофирал пет часа?
Той се почеса по тила:
— Не знам, май беше отдавна.
— Баба каза, че си бил малко неспокоен, докато си шофирал, сякаш седалката не ти е била удобна. — Тя махна с ръка: — Тъкмо говорих с нея по телефона. Вече два пъти се обади.
— Скучно ли ѝ е?
— Не, първо се обади да чуе Бен, да го пита как е било в училище.
— И?
— Осведоми я, че било скучно.
— Поне не си променя лесно мнението.
— Разбира се, но ми се иска да беше казал нещо друго. Например: «Научих много и ми беше много интересно» — усмихна се Бет. — Всяка майка си мечтае, нали?
— Щом казваш.
— Жаден ли си? — попита тя. — Баба направи лимонада, преди да замине сутринта.
— С удоволствие, но може би преди това трябва да проверя дали кучетата имат вода.
— Вече проверих. — Тя се обърна към вратата и я задържа отворена пред него. — Заповядай. Идвам след минутка.
Той се качи по стълбите, спря да си изтрие обувките и влезе вътре. Огледа стаята, забеляза старинните мебели и оригиналните картини по стените. Същински провинциален салон, а не си го представяше така.
— Домът ви е прекрасен — провикна се той.
— Благодаря ти — надникна тя от кухнята. — За пръв път ли влизаш?
— Да.
— Допусках, че вече си идвал. Заповядай, разгледай.
Тя се скри от погледа му. Тиболт обиколи стаята и забеляза сбирката от хамъри по лавиците на бюфета в трапезарията. Усмихна се. Харесваше такива дребни предмети.
На полицата над камината имаше снимки и той се приближи да ги разгледа. Имаше две-три на Бен, на една от които беше без два предни зъба. До тях имаше хубава снимка на Елизабет с тога и шапка, застанала до баба си и дядо си, и един портрет на баба ѝ със съпруга ѝ. В ъгъла Логан видя снимка на млад морски пехотинец, облечен с униформа и застанал свободно.
Младият пехотинец, който бе изгубил снимката в Ирак?
— Това е Дрейк — обади се Бет зад него. — Брат ми.
Тиболт се извърна:
— По-малък ли е или по-голям?
— Една година по-малък.
Тя му подаде чаша лимонада, без да каже нищо повече, и Тиболт усети, че темата е приключена. Бет пристъпи към входната врата.
— Да седнем на верандата. Цял ден съм вътре, пък и искам да наглеждам Бен. Понякога тръгва да скита.
Елизабет седна отпред на стълбите. Слънцето проби през облаците, но покривът на верандата ги предпазваше от лъчите му. Елизабет пъхна кичур коса зад ухото си.
— Извинявай, не можах да постигна нищо по-добро. Опитах се да убедя баба да си купим люлка за верандата, но според нея било много селско.
В далечината Бен и Зевс тичаха през тревата и момчето се смееше, докато се опитваше да хване пръчката в муцуната на Зевс. Елизабет се усмихна.
— Радвам се, че беснее навън. Днес беше първият му урок по цигулка и не е имал възможност да щурее след училище.
— Хареса ли му?
— Да или поне така каза. — Тя се обърна към него: — На теб харесваше ли ти?
— В повечето случаи. Поне докато поотраснах.
— Нека позная. После си започнал да се интересуваш от момичета и от спорт.
— Не пропускай колите.
— Съвсем типично — изстена тя, — но нормално. Вълнувам се, понеже изборът беше негов. Открай време проявява интерес към музиката, а учителката му е истинско съкровище. Няма по-търпелив човек от нея.
— Чудесно. Ще му се отрази добре.
Елизабет се престори, че го оглежда от глава до пети.
— Не знам защо, но си те представям по-скоро с електрическа китара, отколкото с цигулка.
— Понеже идвам пеша от Колорадо ли?
— Да не забравяме и косата ти.
— Години наред ходех остриган почти нула номер.
— И после машинката ти обяви стачка, нали?
— Нещо такова.
Елизабет се усмихна и се пресегна към чашата си. В последвалата тишина Тиболт се огледа наоколо. В другия край на двора от едно дърво излетя ято скорци, които полетяха заедно и кацнаха в другия край. По небето се движеха пухкави облаци, влачени от следобедния вятър. Той усети погледа на Елизабет върху себе си.