— Така ли?
Тя се обърна към него и на устните ѝ заигра хитра усмивка:
— Много те бива в това.
— В кое?
— Да отговаряш с «така ли», когато някой ти каже нещо. Колкото да го накараш да продължи, без да се натрапваш или разговорът да става прекалено личен.
— Така ли?
— Така — имитира го тя през смях. — Повечето хора биха казали нещо от сорта на «Какво се случи?» или «Защо?».
— Добре де, какво се случи? Защо си имала тежък ден?
Тя изсумтя:
— А, просто Бен беше много кисел сутринта, докато си събираше нещата, и аз му се скарах да побърза, понеже много се бавеше. Баща му се дразни, ако закъсняваме, обаче днес… Днес като че ли беше забравил за Бен. Тропах на вратата поне няколко минути, докато ни отвори, и явно току-що ставаше. Ако знаех, че още спи, нямаше да съм толкова строга към Бен. Още се чувствам виновна. И естествено, още докато потеглях, видях Бен да изнася боклука, понеже скъпия му баща е твърде мързелив да го направи сам. А после чистих цял ден, което не беше зле първите няколко часа, но накрая наистина имах нужда от сладолед.
— Май не си почивала тази неделя.
— Не — промърмори тя и Логан усети как Елизабет води вътрешна борба дали да продължи да говори. Явно имаше още нещо, което я тревожеше. Пое си дълбоко дъх и въздъхна: — Днес е рожденият ден на брат ми. След като оставих Бен, отидох на гробището. Купих цветя и отидох.
Тиболт усети как гърлото му се свива, като си спомни снимката върху полицата над камината. Подозираше, че брат ѝ е бил убит, но за пръв път получаваше потвърждение от неговите близки. Веднага разбра защо тя не иска да остава самичка тази вечер.
— Съжалявам — изрече той.
— И аз — отговори Елизабет. — Той щеше да ти допадне. Всички го харесваха.
— Не се съмнявам.
— Баба беше забравила. Обади ми се следобед, за да ми каже колко съжалява, че няма да бъде тук. Дори се разплака, но аз я успокоих, уверих я, че няма нищо.
— Напротив, той е бил твой брат и ти скърбиш за него.
По лицето ѝ пробяга тъжна и изпълнена с копнеж усмивка, която бързо угасна.
— Ти ми напомняш за него — довери му Елизабет тихичко. — Не толкова на външен вид, а като поведение. Забелязах го още когато влезе в канцеларията, за да кандидатстваш за работата. Двамата сте като извадени от калъп. Сигурно понеже сте служили в пехотата, нали?
— Може би — отговори Логан. — Срещал съм всякакви хора.
— Не се съмнявам. — Тя замълча, сви колене към гърдите си и ги обгърна с ръце. — Харесваше ли ти да служиш в пехотата?
— Понякога.
— Но не непрекъснато?
— Не.
— На Дрейк страшно му харесваше. Всичко му харесваше. — Елизабет беше като омагьосана от въртенето на лоста, но Тиболт разбра, че всъщност е потънала в спомените си. — Помня началото на инвазията. Понеже Камп Леджун е само на един час път оттук, това е голяма новина. Тревожех се за него, особено когато чух за химическите оръжия и за самоубийствените атентати, а знаеш ли за какво се притесняваше той? Имам предвид преди нахлуването?
— За какво?
— За една снимка. За една глупава стара снимка. Можеш ли да повярваш?
При тези неочаквани думи сърцето на Тиболт заби учестено в гърдите, но той се постара да запази спокойствие.
— Той направи тази снимка, когато отидохме на панаира онази година — продължи Елизабет. — Прекарахме заедно уикенда, преди той да се запише в армията, и след като направихме обичайните обиколки, поскитахме, за да останем сами. Помня, че седнах до него под един огромен бор и двамата разговаряхме с часове и гледахме виенското колело. Беше огромно, цялото осветено, чувахме как децата ахкат и охкат, докато се въртят под ясното лятно небе. Говорихме за мама и татко, питахме се какви ли щяха да бъдат, дали косите им щяха да бъдат прошарени, дали щяхме да останем да живеем в Хамптън, или щяхме да се преместим, и аз помня, че погледнах нагоре към небето. И точно в този момент видях падаща звезда, и си помислих, че те сигурно ни чуват.
Тя замълча, унесена в спомени, после продължи:
— Ламинира снимката и я носи у себе си през цялото начално обучение. След като замина за Ирак, ми изпрати имейл, че я е изгубил, и ме моли да му изпратя друга. Стори ми се малко налудничаво, обаче не бях там, не знаех какво преживява, затова му изпратих още една снимка. Но не го направих веднага. Не ме питай защо. Просто усещах някаква вътрешна съпротива да го сторя. Слагах диска със снимките в чантата си, но всеки път, когато наближавах фотоателието просто забравях да извадя снимка. И преди да се усетя, инвазията започна. Най-накрая изпратих снимката, но писмото се върна неотворено. Дрейк загина през първата седмица от нахлуването. — Елизабет погледна Логан. — Пет дни. Толкова е издържал. А аз така и не успях да му изпратя единственото, което поиска от мен. Знаеш ли как се чувствам заради това?