Храната дойде. Той излапа писията си, която беше топла, подправена с лимон и вкусна. Лили само си поигра с нейната, изяде няколко зелени бобчета и после разбърка нещата в чинията си.
— Тук училището започна преди две седмици — съобщи Джек по средата на вечерята.
Когато беше видял големите жълти автобуси с надпис "Общински училища „Аркадия“, той се бе почувствувал виновен. И колкото и абсурдна да беше мисълта му при създадените обстоятелства, тя бе вярна. Той кръшкаше от училище.
Тя го погледна въпросително. Беше си поръчала и изпила втора чаша. Сега келнерът й донесе трета.
— Ей така го казах — сви рамене Джек.
— Искаш ли да ходиш?
— Хм! Май не! Не тук!
— Добре — отвърна тя, — понеже проклетият картон с ваксините ти не е в мен. Няма да ти разрешат да се запишеш без документи за родословното ти дърво, приятелче.
— Не ме наричай приятелче — каза Джек, но Лили дори не се усмихна на тази стара шега.
„Момче, ти защо не си на училище?“
Джек премигна, сякаш наистина бе чул въпроса, прозвучал в главата му.
— Какво има? — попита тя.
— Нищо. Ами… в лунапарка има един човек. Портиер, пазач и всичко останало. Един стар негър. Той ме попита защо не ходя на училище.
Тя се наведе напред, без да се усмихва, мрачна и почти уплашена.
— Ти какво му каза?
Джек сви рамене.
— Казах,че ще бъда нещо като частен ученик. Спомняш ли си как по едно време Ричард наистина беше. Лекарите казаха на чичо Морган,че Ричард не трябва да ходи на училище шест седмици, но че можел да се разхожда навън и да прави всичко останало. — Джек се усмихна леко. — Мисля, че беше късметлия.
Лили малко си поотдъхна.
— Не ми харесва да говориш с непознати, Джек.
— Мамо, той е само…
— Не ме е грижа кой е той. Не искам да говориш с непознати.
Джек си спомни негъра, сивата му като стоманена тел коса, тъмното му набраздено лице, странните му светли очи. Той размахваше метлата в голямата зала с игри на кея. Игрите бяха единствената част от лунапарк „Аркадия“, отворена през цялата година, но и тя беше безлюдна тогава, ако се изключат Джек, негърът и двамата старци в дъното. Старците играеха скийбол в апатично мълчание.
Но сега, докато седеше с майка си в този леко страховит ресторант, не негърът беше този, който му зададе въпроса, а той самият.
„Защо не съм на училище?“
„Нека бъде просто както тя казва, синко. Нямаш картон с ваксините си, нямаш документи. Да не мислиш, че тя е дошла тук с акта ти за раждане. Така ли си мислиш, а? Тя бяга, синко, и ти бягаш с нея. Ти…“
— Имаш ли писмо от Ричард? — прекъсна мислите му тя и когато изрече въпроса си, изведнъж му хрумна… не, тази дума беше твърде нежна, направо го връхлетя! Ръцете му потрепераха, чашата му падна от масата и се пръсна на пода.
„Тя е почти мъртва, Джек.“
Гласът от въртящата се пясъчна фуния, гласът, звучал в главата му.
Гласът на чичо Морган! Не може би, не почти, не наподобяващ неговия. Той бе чул истински глас. Гласът на бащата на Ричард!
6.
Докато се прибираха с колата, тя го попита:
— Какво ти стана там, Джек?
— Нищо. Сърцето ми направи онзи малък смешен номер на Джийн Крупа5.
— Я не ме будалкай, Джеки!
Светлинките на предното табло хвърляха отблясъци върху лицето й и то изглеждаше бледо и изпито. Между средния и безименния пръст на дясната й ръка тлееше цигара. Тя караше много бавно, точно под четиридесет, както правеше винаги, когато е пила доста. Седалката й беше дръпната максимално напред, полата й бе събрана нагоре и коленете й се полюляваха като щъркели от двете страни на кормилния прът, а брадичката й сякаш висеше над волана. За миг му заприлича на вещица и той бързо отмести поглед встрани.
— Не се и опитвам — промърмори той.
— Какво?
— Не те будалкам — каза той. — Приличаше на някакъв спазъм, това е всичко. Извинявай.
— Няма нищо. Помислих си, че е нещо, свързано с Ричард Слоут.
— Не.
„Баща му говори с мен от една дупка в пясъка долу на плажа, това е всичко. Чух гласа му в главата си, също като в някой филм, в който човек чува гласове отвъд. Той ми каза, че си почти мъртва.“
— Той липсва ли ти, Джек?
— Кой, Ричард ли?
— Не, Спиро Егню6! Разбира се, че Ричард.
— Понякога.
Сега Ричард Слоут беше в Илинойс и ходеше на училище. Едно от тези частни училища, в които църковната служба е задължителна и никой няма младежки пъпки.
— Пак ще се видите. — Тя разроши косата му.
— Мамо, ти добре ли си? — Думите му излетяха като залп. Несъзнателно заби пръсти в бедрата си.
— Да — каза тя и си запали нова цигара (беше намалила на двадесет, за да го направи, някакъв стар пикап профуча край тях с надут клаксон). — Никога не съм била по-добре.
5
Джийн Крупа — Барабанист в оркестъра на Бени Гудман. Името му се свързва с феноменални изпълнения. По време на концертите е осветяван така, че публиката да наблюдава играта на сянката му върху задната стена.
6
Спиро Егню (р. 1918г.) — През 1969 избран за вицепрезидент на САЩ, подал оставка през 1973 година.