— Джек!
Още една гръмотевица, този път като глух артилерийски снаряд, раздра небето.
Задъхан, с увиснала в очите мокра коса, Джек погледна през рамо… право в почивната зона под Е-70, близо до Луисбърг, Охайо. Виждаше я като през изкривено, лошо направено стъкло… но я виждаше. Ъгълът на тоалетната се намираше от лявата страна на разпънатия, подложен на мъчения квадрат въздух. Муцуната на нещо, което приличаше на пикап, се намираше вдясно, носеше се на около три стъпки над поляната, на която той и Вълк кротко седяха и си приказваха само преди пет минути. А като статист в някакъв филм за покоряването на Южния полюс от адмирал Бърд17 в средата стоеше Морган Слоут и тлъстото му червено лице се гърчеше от убийствена ярост. Ярост и още нещо. Триумф? Да. Поне Джек реши така.
Той стоеше в средата на потока във вода до чатала, от двете му страни вървяха добичета, които бекаха и блееха, и се взираше в странния прозорец, пробит в самата същност на нещата, с широко отворени очи и още по-широко отворена уста.
„Той ме откри, мили Боже, той наистина ме откри.“
— Ето къде си било, гадно малко пале! — изрева Морган над него. И гласът му достигна до Джек, но звукът му бе приглушен и мъртъв, сякаш той преминаваше от реалността на онзи свят в реалността на този и човек имаше чувството, че слуша как някой вика в затворена телефонна будка. — Сега ще видим, нали? Нали!!!
Морган се взираше напред, лицето му плуваше, издигаше се и се спускаше, като че ли бе направено от лошокачествена гума, и Джек имаше време да види, че той стиска нещо в ръка, че нещо виси на шията му, нещо малко и сребърно.
Джек стоеше като парализиран, докато Слоут си пробиваше път през дупката между двете вселени. И както се придвижваше, той изпълни своя собствен върколашки номер, превърна се от Морган Слоут, инвеститор, спекулант с недвижими имоти и понякога холивудски импресарио, в Морган дьо Орис — претендент за трона на умиращата кралица. Червендалестите му, увиснали бузи изтъняха. Цветът им избледня. Косата му се възстанови и се удължи напред, като първо обагри закръгления му череп, сякаш някакво невидимо същество боядиса главата на чичо Морган, а после я покри. Косата на двойника му беше дълга, черна и развяваща се, но изглеждаше някак си мъртва. Джек забеляза, че е била вързана на врата, но повечето се бе измъкнала.
Шубата се поколеба, изчезна за миг, после се върна като мантия с качулка.
Чортовите боти на Морган Слоут станаха тъмни, кожени чизми с обърнат надолу кончов — за да се мушне нож в единия най-вероятно.
А дребното сребърно предметче в ръката му се бе превърнало в малка пръчка, която завършваше с пълзящ син пламък.
„Това е гръмоотвод. О, Господи, това…“
— Джек!
Викът бе нисък, гъргорещ, пълен с вода.
Джек със залитане се обърна в потока, почти се блъсна в носещия се на една страна труп на друга крава-овца. Видя, че главата на Вълк отново потъва и само двете му ръце продължават да се размахват над водата. Започна да си проправя път към стърчащите ръце, като избягваше животните, доколкото можеше. Едно от тях силно халоса бедрото му и той падна и нагълта вода. Бързо се изправи отново, като кашляше задавен, с една ръка бръкна под жакета си, уплашен, че бутилката може да е отплувала. Все още бе на мястото си.
— Момче! Обърни се и ме погледни, момче!
„Точно сега нямам време, Морган. Съжалявам, но първо трябва да видя дали мога да се изплъзна, за да не бъда удавен от стадото на Вълк, преди да ми остане време да проверявам ще мога ли да избегна опичането от съдбовната ти пръчка. Аз…“
Син цвъртящ пламък се изви над рамото на Джек. Приличаше на смъртоносна електрическа дъга. Удари една от кравите-овце, затънала в калта между тръстиките на другия бряг на потока, и нещастното животно просто експлодира, сякаш бе погълнало динамит. Разлетяха се капчици кръв, около Джек заваляха хапки месо.
— Обърни се и ме погледни, момче!
Той почувствува силата на командата, сграбчила лицето му с невидими ръце, които се опитваха да го обърнат.
Вълк отново се мъчеше да се изправи с коса, залепнала за лицето и замаяни очи, надничащи през нея като очите на английско овчарско куче. Кашляше, клатушкаше се, олюляваше се и очевидно вече не знаеше къде се намира.
— Вълк! — изкрещя Джек, но в небето отново изтрещя гръмотевица и заглуши вика му.
Вълк се наведе напред и повърна огромно количество кална вода. Само след миг друга от ужасените крави-овце се удари в него и отново го събори.
„Свършено е с него — отчаяно си помисли Джек. — Край. Той сигурно свърши, зарежи го, изчезвай оттук…“
Но продължаваше да си проправя път към Вълк, да разблъсква встрани умиращите, едва потръпващи животни, да се мъчи да се добере до него.
17
Ричард Ивлин Бърд (1888–1957) — Американски авиатор и изследовател. През 1926 пръв прелита над Северния полюс, през 1929 — и над Южния. Ръководи пет експедиции по суша до Антарктика.