— Кой започва сега? — попита Джек.
— Ами… — Тя погледна надолу към листа, залепен с тиксо. — В Четвърти салон дават „Летящият дракон“. С Чък Норис. — Очите й неспокойно продължаваха да шарят отляво-надясно и отдясно-наляво. — Освен това в Шести салон има двойна прожекция. Два анимационни филма на Ралф Бакши. „Магьосници“ и „Властелинът на пръстените“.
Джек се зарадва. Вълк не бе нищо друго освен едно голямо, избуяло хлапе, а хлапетата най-много обичат анимацията. Това май ще свърши работа. Току-виж в края на краищата Вълк открие, че поне едно нещо в Страната на лошите миризми му доставя удоволствие, а Джек би могъл да подремне през трите часа.
— За тях ще взема — каза той. — За анимационните.
— Ще струва четири долара — отвърна тя. — Намалените цени за дневните прожекции важат до два. — После натисна някакво копче и автоматът изплю два билета през прореза си, като същевременно издаде стържещ звук. Вълк отскочи назад с лек вик.
Момичето го погледна, а веждите му се извиха въпросително.
— Нервен ли сте, господине?
— Не, аз съм Вълк. — Той се усмихна и показа огромен брой зъби. Джек би могъл да се закълне, че усмивката му разкрива много повече зъби, отколкото бе имал преди ден-два. Момичето внимателно ги огледа всичките и облиза устните си.
— Всичко е наред. Той просто… — Джек сви рамене. — Не излиза често от фермата, нали разбирате. — Подаде й самотната петачка. Тя я пое, сякаш й се искаше да има щипци, за да я пипне с тях.
— Хайде, Вълк.
Докато се обръщаха към щанда с бонбоните и Джек прибираше рестото в джоба на мръсните си джинси, момичето от касата прошушна на продавача:
— Погледни му носа!
Джек стрелна с очи Вълк и видя, че ноздрите му ритмично се веят.
— Престани! — промърмори той.
— С кое, Джек?
— С това, което правиш с носа си!
— О, Джек! Ще се опитам, но…
— Шшшт!
— Какво ще обичате, синко? — попита продавачът.
— Пакетче ментови, кесийка солети и една от най-големите фунийки с пуканки, но без мазнина.
Продавачът приготви изброеното и го плъзна по тезгяха към тях. Вълк хвана фунийката с пуканките с две ръце и незабавно започна да ги поема направо с уста и лакомо да мляска.
Продавачът мълчаливо го наблюдаваше.
— Не излиза много от фермата — повтори Джек, който вече се чудеше дали тези двамата не са видели достатъчно странности, за да сметнат, че едно позвъняване в полицията ще си бъде в реда на нещата. Помисли си — и не за пръв път — че във всичко това наистина има твърде много ирония. В Ню Йорк или Лос Анжелос вероятно никой не би удостоил Вълк с втори поглед… или ако все пак го погледнеше втори път, то със сигурност не би го сторил за трети. Очевидно във вътрешността на страната толерантността към странностите на другите бе на много по-ниско ниво. Но, разбира се, Вълк отдавна щеше да се е чалнал съвсем, ако беше попаднал в Ню Йорк или Лос Анжелос.
— То си личи — съгласи се продавачът. — Общо два и осемдесет. Джек плати с вътрешно потреперване. Изведнъж осъзна, че следобедът в киното му струва четвърт от всичките налични пари.
Вълк се хилеше на продавача с натъпканата си с пуканки уста. Джек разпозна неговата приятелска усмивка номер 1, но някак си се съмняваше, че продавачът я вижда по същия начин. Твърде много зъби имаше в усмивката му… сякаш стотици.
И Вълк отново вееше ноздри.
„Пусни му края, остави ги да повикат полицаите, ако искат — помисли си той с умора, по-характерна за възрастен, отколкото за дете. — Това не би могло да ни забави много повече, отколкото вече сме се забавили. Той не може да пътува с новите коли, понеже не понася миризмата на катализаторите, а със старите не може, понеже му миришат на изтощение и пот и бензин и бира и най-вероятно не би могъл да пътува с каквато и да било кола, понеже го мъчи дяволска клаустрофобия. Кажи истината, Джеки, пък било и само пред себе си. Непрекъснато си повтаряш, че той скоро ще преодолее това, а пък е ясно като бял ден, че тая няма да я бъде. Така че какво ни остава? Да прекосим пеша Индиана, предполагам. Малка поправка, моля. Вълк ще прекоси пеша Индиана. А аз ще я прекося на конче. Само че първо ще вмъкна Вълк в проклетото кино и ще спя или докато свършат и двата филма, или докато пристигнат полицаите. И това е краят на моята приказка, любезни ми господине.“
— Приятно гледане — каза продавачът.
— Благодаря — отвърна Джек. Тръгна и след миг осъзна, че Вълк не е до него. Той стоеше като истукан и с почти суеверно учудване втренчено зяпаше нещо над главата на продавача. Джек погледна нагоре и видя най-обикновена въртяща се реклама, съобщаваща за повторните прожекции на „Срещите“18 на Стивън Спийлбърг.