2.
Коридорът би трябвало да е осветен от късното следобедно слънце, но не беше. Сякаш върху прозорците в края му бе монтиран някакъв нов вид едностранно пропускащ филтър с цел момчетата да могат да гледат навън и да виждат реалния свят, а на самата светлина да бъде отказан достъп. Тя като че ли умираше, щом докоснеше високите викториански прозорци.
Четиридесет момчета стояха пред двадесетте врати, по десет от всяка страна. Джек и Вълк се появиха последни, но закъснението им остана незабелязано. Сингър, Баст и две от по-големите момчета си бяха хванали едного за канарче и не можеха да се занимават с някакви си там проверки.
Жертвата им беше слабовато, очилато хлапе някъде около петнадесетте. То стоеше със смъкнати и надиплени около черните обувки сини работни панталони. Нямаше долни гащи.
— Спря ли вече? — попита Сингър.
— Аз…
— Млъквай! — кресна едно от другите две момчета. Джек съвсем скоро научи, че то се казва Уоруик, а дебелото до него — Кейси. Четиримата бяха облечени с чисти бели пуловери с поло яка и сини дънки, вместо работни панталони.
— Когато искаме да говориш, ще ти кажем! — отново кресна Уоруик. — Продължаваш ли да биеш невестулката си, Мортън?
Мортън потрепера, но не отвърна.
— Отговори му! — изкрещя Кейси, дундесто момче, което приличаше на някакъв злобен Туидълдъм.19
— Не — прошепна Мортън.
— Какво? Я по-високо! — изрева Сингър.
— Не — изстена Мортън.
— Ако успееш да издържиш цяла седмица, ще си получиш отново долните гащи — заяви Сингър с вид на човек, оказващ неоценима услуга на напълно незаслужаващ индивид. — А сега си вдигай панталоните, плужек такъв!
Подсмърчащият Мортън изпълни нареждането. Момчетата слязоха долу да се изповядат и да вечерят.
3.
Изповядването се извършваше в огромно помещение с голи стени, което се намираше точно срещу трапезарията. Подлудяващата миризма на запечен боб и топли кренвирши изпълваше въздуха и Джек забеляза, че ноздрите на Вълк ритмично потрепват. Днес за пръв път тъпият поглед бе изчезнал от очите му и той изглеждаше заинтересован.
Джек се бе постарал да не покаже пред приятеля си с какво напрежение чака „изповедта“. Докато лежеше на горното легло с ръце под главата, беше забелязал някакво черно нещо в едно от ъгълчетата на тавана. За момент реши, че е някой умрял бръмбар или поне част от обвивката му, помисли си, че отблизо човек би могъл да види и паяжината, в която се е хванала нещастната буболечка. Нещото наистина беше бръмбар, но не от органичен вид. То представляваше малко, старомодно микрофонче, закрепено с винт към стената. Стърчащото от гърба му тънко кабелче се вмъкваше директно в пробитата в гипса дупка. Хич и не бе правен опит микрофонът да се скрие. Просто част от обслужването, момчета! Нека се знае, че Сънлайт Гардънър слухти непрестанно.
След като бе видял бръмбара и грозната сцена с Мортън в коридора, Джек очакваше изповедта да бъде някакво зловещо, страховито и неприятно преживяване. Някой, може би Сънлайт Гардънър, а по-вероятно Съни Сингър или Хектор Баст, ще се опита да го накара да си признае, че докато е обикалял пътищата е вземал наркотици, че се е вмъквал посред нощ в чужди къщи, за да краде, че е плюл и храчил наляво и надясно, а вечер изморен от скитане се е отдавал на забранени удоволствия със собствените си органи. А дори да не беше правил нито едно от тези неща, те нямаше да го оставят на мира, докато в края на краищата не си признае. Ще се опитат да го прекършат и да сломят волята му. Джек смяташе, че ще успее да издържи на натиска им, но не беше сигурен дали и Вълк ще може.
Но най-обезпокояващо от всичко беше нетърпеливото желание, с което момчетата от дома очакваха началото на изповедта.
Най-отпред седеше приближеният кадър — момчетата с белите пуловери. Джек се огледа наоколо и забеляза, че останалите са втренчили очи в отворената врата, обзети от някакво тъпо очакване, и си помисли, че копнеят за вечерята. Тя наистина миришеше дяволски апетитно, особено след дългите седмици по пътя, прекарани на хамбургери, гарнирани с огромни порции нищо. И тогава през вратата чевръсто пристъпи Сънлайт Гардънър и той видя как очакването се превръща в чувство на неподправено задоволство. Очевидно момчетата не бяха изгаряли от копнеж по вечерята. Мортън, който беше треперил със свлечени около глезените панталони само преди петнадесет минути, сега изглеждаше почти екзалтиран.
Момчетата се изправиха. Вълк остана седнал, изглеждаше озадачен и разтревожен, а ноздрите му потрепваха. Джек го сграбчи за ризата, издърпа го и прошепна: