Джек се изправи, обзет от студена ярост. Ричард сграбчи ръката му.
— Джек, недей. Стой настрана от прозореца!
— Зарежи я тая! — почти изръмжа той. — Писна ми да говорят за мен, сякаш съм тава с пица.
Етъридж стоеше на тротоара от другата страна на алеята и гледаше нагоре към тях.
— Махай се оттук! — кресна му Джек. Внезапно хрумване озари мозъка му досущ като слънчев лъч. Той се поколеба и после извика: — Заповядвам ви да се махнете оттук! На всички вас! Заповядвам ви да напуснете в името на майка ми, кралицата!
Етъридж се сви, сякаш някой го бе ударил с камшик през лицето. После изражението на болезнена изненада изчезна и отстъпи място на гнусно ухилване.
— Тя е мъртва, Сойер! — изкрещя той, но погледът на Джек през месеците, прекарани в път, бе станал някак си по-остър и той видя, че престореният триумф не успява напълно да скрие безпокойството върху лицето на Етъридж. — Кралица Лаура е мъртва и майка ти също е мъртва… мъртва там, в Ню Хампшир… мъртва и воняща.
— Изчезвай! — изрева Джек и Етъридж отново се сви объркан.
Ричард се бе присъединил към него и стоеше до прозореца блед и разстроен.
— За какво си крещите вие двамата? — попита той, докато втренчено гледаше хилещия се урод долу. — Откъде знае Етъридж, че майка ти е в Ню Хампшир?
— Слоут! — кресна Етъридж-тролът. — Къде е вратовръзката ти?
Лицето на Ричард виновно се сви, ръцете му подскочиха и притиснаха разкопчаната около врата риза.
— Слоут, този път ще си затворим очите, ако ни дадеш Пътника! Изритай го навън и всичко ще си върви по старому! А ти го искаш, нали?
Ричард се беше втренчил в Етъридж и кимаше — Джек бе сигурен в това — съвсем несъзнателно. По лицето му бе изписано отчаяние, в очите му блестяха сълзи. Той искаше всичко да се върне на мястото си, о, да.
— Не обичаш ли това училище, Слоут? — крещеше Етъридж-тролът под прозореца на Албърт.
— Обичам го — прошушна Ричард и сподави отчаяния си хлип. — Да, разбира се, че го обичам.
— Знаеш какво правим с малките хлапаци, които не обичат това училище, нали? Дай ни го и всичко ще бъде, сякаш той никога не е идвал тук!
— Ти решаваш, Ричи — кротко каза Джек.
— Ричард, той носи наркотици! — извика Етъридж. — Четири или пет различни вида! Кокаин и хашиш и ангелски прах24! Продава ги, за да печели за пътя си на запад! Откъде мислиш, че е взел скъпото палто, което носеше, когато застана на прага ти?
— Наркотици, значи — с огромно облекчение въздъхна Ричард. — Знаех си аз.
— Но не го вярваш — рече Джек. — Наркотиците не биха могли да променят училището ти, Ричард. А кучетата…
— Дай ни го, Сло… — Гласът на Етъридж заглъхваше, заглъхваше.
Когато двете момчета отново погледнаха надолу, той беше изчезнал.
— Къде мислиш, че е ходел баща ти? — спокойно попита Джек. — Къде мислиш, че е ходел, когато е влизал в дрешника и не е излизал оттам, Ричард?
Ричард бавно се обърна и го погледна и лицето му, обикновено спокойно и интелигентно, сега изведнъж се разтрепера. Гърдите му неравномерно се заповдигаха. Той се свлече в ръцете на Джек и сляпо и уплашено се вкопчи в него.
— То ме дддокоснааа! — изпищя той. Тялото му трепереше в ръцете на Джек — То ме докосна, нещо ме докосна там вътре и аз не знам какво беше то!
2.
Опрял горящото си чело в рамото на Джек, Ричард сподели историята, която бе пазил в себе си през всичките тези години. Изстреля я с мъка на малки неравни порции, досущ като сплескани в стена куршуми. Докато слушаше, Джек откри, че си спомня за времето, когато неговият собствен баща влезе в гаража… и се върна след два часа по улицата. Това беше лошо, но случилото се на Ричард бе много по-лошо. То обясняваше желязната, безкомпромисна настойчивост на Ричард за реалност, цялата реалност и нищо друго освен реалността. То обясняваше неговото отказване от каквито и да било фантазии, даже от научната фантастика… а Джек от собствения си опит в училище знаеше, че техничари като Ричард обикновено невъздържано поглъщаха неясни измислици… стига наистина да бяха „научно подковани“, т.е. дай ни насам Хайнлайн, Азимов и Артър Кларк, но ни спести метафизичните глупости на Робърт Силвърбърг и Бари Малцбърг, и ние ще четем за звездни квадранти и логаритми до самозабрава. Не и Ричард обаче. Неговата антипатия към измисленото бе толкова дълбока, че той не посягаше към който и да било роман, освен ако не му беше за домашно. Като дете бе оставил Джек да избира книгите, които трябваше да прочете по избор, без изобщо да го е грижа какви са, и ги преглъщаше сякаш бяха глетави. Тогава Джек бе просто предизвикан да открие история — някаква история — която би доставила удоволствие на Ричард, която би приковала вниманието на Ричард и би го понесла далеч, както добрите романи и разкази понякога понасяха самия него… добрите, смяташе той, бяха почти толкова хубави, колкото сънищата наяве, и всеки от тях изобразяваше своя собствена версия на Териториите. Но Джек така и не можа да предизвика каквато и да било тръпка, каквато и да било искра, каквато и да било реакция. Независимо дали ставаше дума за „Червеното пони“, „Спасителят в ръжта“ или „Аз съм легенда“, реакцията винаги беше една и съща — смръщена, унила съсредоточеност, последвана от скучна и вяла писмена работа, която получаваше слаба или най-много средна оценка, ако учителят по английски случайно се чувствуваше особено щедър същия ден. И ако нещо пречеше на Ричард в края на всеки срок да застава на почетната стълбичка, то бяха тъкмо отличните оценки по английски, които рядко го спохождаха.
24
Силен халюциногенен опиат на основата на фенциклидина, широко използуван като непозволен наркотик, който често предизвиква ексцентрично държане.