Момчетата най-вероятно вече щяха да са продължили нататък. В Прокълнатите земи. Е, Прокълнатите земи щяха да ги довършат. А двойникът на Сънлайт Гардънър — Озмънд — щеше да изстиска от Андерс не само цялата информация, а и майчиното му мляко. Озмънд и неговият ужасен син. Изобщо нямаше нужда да се пренася.
Освен може би за да хвърли един поглед. Заради удоволствието отново да се превърне в Орис, пък било и само за няколко секунди. И да се увери, разбира се. Целият му живот от детството насам беше една безкрайна поредица от уверявания.
Още веднъж се огледа наоколо да не би Етъридж нещо да се е замотал, после отвори вратата на депото и влезе.
Вътре въздухът бе спарен. Слоут долови миризмата на престоял грим и прашни кулиси и изпита невероятна носталгия. За миг му се стори, че се е побъркал, че е направил нещо по-невероятно от пренасянето в Териториите, изпита усещането, че се е върнал назад във времето в отдавна отминалите дни, когато той и Фил Сойер бяха побъркани по театъра състуденти.
После очите му привикнаха с мрака и той различи непознатите, почти сантиментални театрални реквизити — гипсов бюст на Атина Палада за постановка по „Гарванът“25, екстравагантен позлатен кафез, шкаф за книги, пълен с празни подвързии — и си спомни, че се намира в тъй наречения „театър“ на „Тейър“.
Постоя неподвижно секунда-две, пое си дълбоко дъх и погледна нагоре към слънчевия лъч, проникващ през прашното прозорче. Светлината затрептя и внезапно стана по-златиста, по-наситена — светлина от лампа. Той беше в Териториите. Нищо друго, просто беше в Териториите. За миг изпита зашеметяваща възбуда от скоростта на промяната. Обикновено имаше пауза, усещане за приплъзване от едно място на друго, и тя май бе в пропорционална зависимост от разстоянието, на което се намираха неговите две тела — тялото на Орис и тялото на Слоут. Веднъж, когато се бе пренесъл от Япония, където уреждаше някаква сделка с „Шоу Брадърс“ за филмирането на един ужасен роман за холивудски звезди, заплашвани от побъркан нинджа, паузата бе продължила толкова дълго, че той се беше уплашил да не би завинаги да остане някъде в празното, безсъзнателно чистилище между световете. Но този път те бяха били близо… толкова близо, че той си помисли (Орис си помисли), че пренасянето бе приличало на единиците случаи, в които мъжът и жената, едновременно достигнали до оргазъм, едновременно умират в мига на върховно блаженство.
Миризмата на сухи гримове и прашни кулиси бе заменена от леката, приятна миризма на горящата върху масата лампа, от която се виеха тъмни струйки дим. Вляво от него върху друга маса още стояха неприбрани чинии със замръзнали остатъци от нечия вечеря. Три чинии.
Орис пристъпи напред и както винаги провлачи изкривения си крак. Вдигна една от чиниите и огледа гадната мазнина на светлината на лампата. „Кой ли е ял от тази? Андерс, Язон или Ричард… момчето, което би било Ръштън, ако синът ми не беше умрял?“
Ръштън се беше удавил в езерото, недалече от Голямата къща. Бяха на пикник. Орис и жена му изпиха доста вино. Слънцето напичаше. Синът им, неколкогодишно хлапе, заспа. Орис и жена му се любиха и след това също заспаха под лъчите на следобедното слънце. Стреснаха го детски викове. Ръштън се беше събудил и слязъл при езерото. Можеше да се държи над водата точно толкова, колкото да влезе в дълбокото и да се паникьоса. Орис докуцука до езерото, хвърли се вътре и заплува към мястото, където се мяташе момчето. Неговият крак, проклетият му куц крак му попречи да стигне навреме и да спаси живота на сина си. Когато се добра до момчето, то вече бе потънало. Той успя да го хване за косата и да го издърпа на брега… но Ръштън вече беше мъртъв и посинял.
Маргарет умря от собствената си ръка след по-малко от шест седмици.
Седем месеца по-късно синът на Морган Слоут едва не се удави по време на една тренировка по гребане. Измъкнали го от басейна посинял като Ръштън… но спасителят му направил изкуствено дишане и Ричард Слоут оцелял.
„Бог прибира своите вересии“ — помисли Орис и въздъхна. Дълбоко, неспокойно хъркане го накара да обърне глава.
Андерс, пазачът на депото, спеше върху един сламеник в ъгъла. Край него лежеше прекатурена кана, виното се бе стекло в косата му.
Андерс отново изхърка, след това простена, сякаш го мъчеше лош сън.
„Никакъв сън не може да се сравни с бъдещето, което те очаква“ — мрачно си помисли Орис, пристъпи към пазача и го погледна без състрадание.