7.
Когато камбаните забиха, всички се огледаха. Някои се разсмяха, други се намръщиха, един-двама избухнаха в плач. Чу се вой на кучета и това беше много странно, защото в „Тейър“ не пускаха кучета.
Мелодията, в която зазвъняха камбаните, не фигурираше в компютъризираното разписание за мелодиите — недоволният старши домакин по-късно потвърди това. В следващия брой на училищния вестник един от шегобийците изказа предположението, че някой натегач е програмирал мелодията, докато си е мислел за коледната ваканция.
Мелодията беше „Щастливите дни отново са тук“.
8.
Макар да смяташе, че е твърде стара, за да забременее, преди дванадесет месеца майката на Вълк бе забелязала, че кръвта й не протича и преди три месеца роди тризнаци — две сестрички и едно братче. Раждането бе трудно и я мъчеше предчувствието, че едно от по-големите и деца ще умре. Знаеше, че то е отишло в Другото място, за да закриля стадото, че ще умре в онова Друго място и че тя няма да го види повече. Беше й много мъчно и плака повече за това, отколкото от родилните болки.
И все пак сега, докато спеше с новородените на пълнолуние — всички бяха засега в безопасност, далеч от стадото — тя се претърколи с усмивка, дръпна най-малкото новородено братче и започна да го ближе. Все още спящо, Вълчето обви рошавия врат на майка си с ръце, притисна буза към меките й гърди и вече и двамата се усмихваха. В странния й сън се появи човешка мисъл: „Господ наистина си прибира вересиите“. И лунната светлина на онзи прекрасен свят, където всички миризми са добри, ги огряваше и двамата, както спяха прегърнати до двете сестрички.
9.
В град Гослин, Охайо (близо до Аманда и на около тридесет мили на юг от Кълъмбъс), по здрач един човек на име Бъди Паркинс изриваше курешките от кокошарника. На устата и носа си бе вързал маска от тензух, за да не вдишва белия прах на торта. Въздухът вонеше на амоняк. От вонята го болеше глава. Болеше го и гърбът, защото той беше висок, а курникът не. Общо взето, трябваше да признае, че това е отвратителна работа. Имаше трима сина, но и тримата проклетници се измитаха винаги, когато трябваше да се изрива курникът. Е, поне почти свършваше и…
„Хлапето! Боже Господи! Онова хлапе!“
Изведнъж напълно ясно и с някаква зашеметяваща обич си спомни момчето, което се бе нарекло Луис Фарън. Момчето, което твърдеше, че отива при леля си Хелън Вон в град Бъкай Лейк. Бъди го бе попитал дали бяга и момчето се обърна към него с лице, озарено от честна доброта и неочаквана, изумителна красота — тази красота бе накарала Бъди да си помисли за дъга след буря и за залез след ден на тежък труд и добре свършена, а не претупана работа.
Изправи се рязко и удари глава в покривните греди на курника така, че очите му се насълзиха… но въпреки това лудешки се хилеше. „О, Господи, това момче е там, то е там“ — помисли Бъди Паркинс и макар да нямаше никаква представа къде е това „там“, внезапно го обзе сладко, дивно чувство за абсолютно приключение. Никога в живота си, откакто на дванадесетгодишна възраст бе прочел „Островът на съкровищата“, а на четиринадесет години за пръв път беше погалил гърдите на момиче, не се бе чувствувал така зашеметен, така развълнуван, така изпълнен с бурна радост. Разсмя се. Хвърли лопатата и пред тъпо учудените погледи на кокошките заигра жизнерадостен танц насред курешките, като се смееше зад маската и щракаше с пръсти.
— Той е там! — извика Бъди Паркинс на пилетата през смях. — По дяволите, той е там! Наистина е успял — там е и го е намерил!
По-късно почти му се струваше — почти, но не съвсем — че сигурно вонята на курника го е ударила в главата. Но това не беше всичко — по дяволите, не беше всичко! Бе го осенило някакво откровение, но вече не си спомняше какво е било… предполагаше, че нещо подобно се е случило на онзи английски поет, за когото им бе разказвал един учител в гимназията — типът взел голяма доза опиум и започнал да пише поема за някакъв измислен китайски бардак, докато бил надрусан… само че като дошъл на себе си, не могъл да я завърши27.
„Нещо такова“ — мислеше си той, но някак си усещаше, че не е съвсем така. И макар да не си спомняше каква точно е била причината за радостта му, и той като Дони Киган никога не забрави как бе дошла тази радост, нито великолепната й неочакваност. Никога не забрави сладкото, дивно чувство за допир до някакво голямо приключение, за мигновен поглед към прекрасна бяла светлина, носеща всъщност всички цветове на дъгата.
27
Става дума за английския писател Томас де Куинси (1785–1859) и за произведението му „Изповедите на един английски пушач на опиум“ (1822)