За миг Джек изпита желание да обърне гръб на Оутли и да продължи на стоп до Кучиград, където и да се намира той. Но това означаваше отново да мине през тунела. Някъде долу, в търговската част на града, изсвири клаксон и звукът, достигнал до момчето, бе пълен с неизразима самота и носталгия.
Джек се отпусна чак когато застана пред вратата на фабриката и остави тунела далеч зад гърба си. Почти една трета от прозорците по опушената тухлена фасада зееха счупени, а част от другите представляваха мрачни кафяви квадрати от картон. Миризмата на машинно масло, грес и пушещи ремъци се носеше на километри. Джек мушна ръце в джобовете си и бързо тръгна надолу по хълма към Оутли.
5.
Видян отблизо, градът изглеждаше още по-потискащ, отколкото от хълма. Търговците на коли висяха по прозорците на канторите си — бяха твърде отегчени, за да излязат навън. Обявите им се поклащаха дрипави и безрадостни, единственият оптимистичен надпис по напукания тротоар пред редиците коли: „Голям удар! Фантастична покупка! Колата на седмицата!“ — бе безнадеждно пожълтял. Върху много от обявите мастилото беше потекло размазано, сякаш ги бяха държали отвън на дъжда. По улиците почти не се движеха хора. Джек се насочи към центъра и видя, че някакъв старец с хлътнали бузи и посивяла кожа отчаяно се бори да качи празна количка от супермаркет на тротоара. Когато го доближи, старикът уплашено и враждебно запищя и разголи венци, черни като на язовец. Помисли си, че Джек иска да му открадне количката.
— Извинете! — каза Джек, а сърцето му отново заби като лудо.
Старецът се опитваше да обгърне собствеността си и да я защити, като през цялото време показваше почернелите си венци на своя враг.
— Извинете — повтори Джек. — Просто щях да…
Старецът отново изпищя пронизително и по сбръчканите му бузи се затъркаляха сълзи.
Джек забърза нататък.
Преди двадесет години, през шестдесетте, Оутли сигурно е просперирал. Относителната лъскавина на отсечката от шосето, водеща извън града, беше продукт на периода, когато търговията е вървяла, бензинът е бил евтин и никой не е подозирал съществуването на израза „ограничени доставки“, тъй като просто ги е имало в изобилие. Хората са влагали парите си в дребни предприятия и малки магазинчета и ако не са благоденствували, поне са държали главите си над водата. Кратката отсечка още носеше външните белези на някогашните надежди, но само няколко отегчени юноши седяха в малките ресторантчета и разсеяно смучеха кола, а зад твърде много от стъклените витрини на магазинчетата избелели афиши съобщаваха, че всичко се разпродава поради закриване. Джек не забеляза обяви за набиране на работници и продължи нататък.
Търговската част на Оутли разкриваше реалното положение на нещата под измамно веселите цветове, останали от шестдесетте. Докато Джек крачеше покрай овехтелите тухлени сгради, багажът му стана по-тежък, а краката му сякаш се наляха с олово. В края на краищата сигурно щеше да отиде до Кучиград, ако не бе толкова изморен и не трябваше да мине отново през тунела. Разбира се, сега той знаеше, че никакъв ръмжащ човек-вълк не се бе спотайвал в тъмнината. Никой не бе говорил с него в тунела. Просто Териториите го бяха разтърсили. Първо видът на кралицата и мъртвото момче със смазаното лице под каруцата. После Морган и дърветата. Но всичко това бе там, където подобни неща са възможни, а може би дори нормални. Тук нормалността не включваше подобни ефекти.
Джек стоеше пред голяма, мръсна витрина, над която едва се разчиташе излющеният надпис: „Склад за мебели“. Той огради с ръце очите си и надникна през стъклото. Върху обширния дървен под, на петнадесет стъпки навътре, самотно се мъдреха диван и кресло, покрити с по един бял чаршаф. Джек продължи покрай витрините. Чудеше се дали ще му се наложи да проси, за да се нахрани.