— Тука идват да свирят едни пичове с бас-китара, Джек — бе му казал Смоуки в сряда.
— Джек! — надвика гласът на Лори шума.
Лори беше жената на Смоуки. Джек още не бе научил презимето й. Той едва я чу, защото монетният грамофон-автомат дънеше като бесен, докато мъжете от оркестъра почиваха. Джек знаеше, че и петимата са седнали в далечния край на бара и се наливат с „Черни руснаци“9 на половин цена. Лори подаде глава през вратата на склада. Изтощената й руса коса, опъната назад с детска пластмасова шнолка, проблесна под луминесцентните лампи.
— Джек, ако не му закараш това буре наистина бързо, предполагам, че ще опиташ ръката му.
— Добре — отвърна той. — Кажи му, че идвам.
Ръцете му настръхнаха, но това едва ли се дължеше само на влагата и студа в склада. Смоуки Ъпдайк не беше човек, с когото можеш да се шегуваш. Смоуки, който непрекъснато носеше шапка от вестник на тясната си глава, Смоуки с огромните си, поръчани по пощата изкуствени челюсти, зловещи и някак си погребални в съвършената си еднаквост и подреденост, Смоуки с агресивните кафяви очи, чиито склери бяха мътни и мръсножълти. Смоуки Ъпдайк, все още непознат в някои отношения за Джек и затова още по-страшен, бе успял някак си да го превърне в затворник.
Грамофонът замлъкна временно, но непрекъснатият рев на тълпата сякаш се покачи с едно ниво, за да компенсира относителната тишина. Някакъв каубой, дошъл от езерото Онтарио, с висок, пиянски глас извика:
— Йе-йе-йееее!
После изпищя жена. Счупи се чаша. След това грамофонът отново гръмна, звукът му наподобяваше предстартовата мощ на ракета към Сатурн.
„То е едно от градчетата, дето ядат каквото блъснат по пътя.“
Сурово!
Джек се наведе над едно от алуминиевите бурета и го издърпа на около три стъпки. Устата му се изви в болезнена гримаса, по челото му изби пот въпреки хладния въздух, лъхащ от климатичната инсталация. Гърбът му запротестира. Бурето стържеше, докато го влачеше по цимента. Той спря задъхан, ушите му пищяха.
Докара ръчната количка, изправи я и отново заобиколи бурето. Успя да го наклони, да го закрепи на ръба му и да го завърти по-близо до количката. Докато се опитваше да го намести полека, огромното буре, което тежеше само няколко килограма по-малко от самото момче, се изплъзна от ръцете му и тежко се стовари върху покритата с кече количка. Джек се опита хем да го насочи, хем да отдръпне ръцете си навреме, но се оказа твърде бавен и бурето притисна пръстите му към облегалката на количката. Болката беше нетърпима, но той все пак успя някак си да измъкне изтръпналите си, пулсиращи пръсти, напъха ги в устата си и ги засмука, а от очите му потекоха сълзи.
Но прещипването на пръстите му не беше най-лошото. Той с ужас чу бавното съскане на газове, излизащи през въздушния вентил на бурето. Ако Смоуки скачи бурето и започне да тече пяна… или не дай си Боже, отвие капачката и бирата като фонтан пръсне в лицето му…
По-добре да не мисли за тези неща.
Миналата нощ, в четвъртък, когато се опита да закара на Смоуки едно буре, то се прекатури и капачката му изхвърча чак в другия край на склада. Шупнаха бяла пяна и златиста бира, потекоха по пода и се изляха в канала. А Джек стоеше премалял и смразен, забравил за виковете на Смоуки, защото пред очите му не се лееше евтината наливна бира, а кралската бира на Териториите, собствената бира на кралицата.
Тогава Смоуки го удари за пръв път — бърз, жесток шамар, който запрати Джек чак в една от тънките стени на склада.
— Това изяде днешната ти надница — заключи Смоуки. — Моли се да не ти се случва пак, Джек.
Като чу думите му, Джек изтръпна и го полазиха мравки. Думите таяха предположението, че ще има още много възможности да направи същото отново, като че ли Смоуки Ъпдайк очакваше, че той ще остане при него дълго, дълго време.
— Джек, побързай!
— Идвам — изпуфтя той и затегли количката към вратата, протегна ръка зад гърба си, за да напипа топката, завъртя я и блъсна вратата навън. Удари нещо голямо, меко и еластично.
— Отваряй си очите, по дяволите!
— Ооо, извинете — каза Джек.
— Ще ти дам аз едно извинение, задник такъв! — отвърна гласът.
Джек изчака тежките стъпки да се отдалечат надолу по коридора и отново се опита да отвори вратата.
Коридорът беше тесен, боядисан в отровнозелен цвят. Вонеше на лайна, урина и гнилоч. Тук-там мазилката бе изкъртена от ритници, а самите стени бяха богато нашарени с надписи, оставени като наследство от отегчени пияници, чакали реда си да използуват тоалетните или писоарите. Най-дългият от всички бе надраскан напряко върху зелената боя с черен маркер и сякаш изливаше цялата тъпа и безпредметна ярост на Оутли: „Да се изпратят в Иран всички американски негри и евреи!“
9
Коктейл, който се приготвя от две части руска водка и една част кафеен ликьор. Сервира се с лед.