— Чуй какво ще ти кажа, Джек — каза Смоуки. — Остани още три дни. Работи до края на седмицата. После ще те кача в моя пикап и лично ще те закарам извън очертанията на града. Става ли? Ще си тръгнеш оттук в неделя на обяд с близо тридесет долара в джоба, без да разбереш как са влезли там. Ще си тръгнеш и ще си мислиш, че Оутли в края на краищата не е толкова лош град. Е, какво ще кажеш?
Джек се вгледа в студените кафяви очи, забеляза жълтите им склери и малките червени петънца, забеляза широката, искрена усмивка и изкуствените зъби зад нея, и с някакво странно и ужасяващо чувство за deja vu12 забеляза даже, че мухата отново е кацнала върху шапката на Смоуки и чисти и трие тънките си като косъм крачета.
Подозираше, че Смоуки знае, че той знае, че всичко, казано от него, е лъжа, но хич не му пукаше. След като работи до ранните часове на съботната сутрин и след това до ранните часове на неделната сутрин, Джек вероятно щеше да спи до два часа в неделя следобед, когато Смоуки щеше да му каже, че не може да му осигури транспорт, понеже се е събудил твърде късно, а сега той, Смоуки, е твърде зает с мача по телевизията. А Джек не само ще бъде твърде изморен, за да тръгне пеша, а и твърде уплашен, че Смоуки може да загуби интерес към мача за няколко минути, за да звънне на добрия си приятел Атуел Копача и да каже: „Той тъкмо тръгна надолу към Фабрикаджийското шосе, Копач, приятелю, защо не го настигнеш и прибереш? После намини насам за второто полувреме. Бирата ще е безплатна, но не отивай да повръщаш в писоара ми, преди хлапето отново да е тук.“
Това беше единият възможен сценарий. Имаше и други, които би могъл да измисли, всеки от тях донякъде различен, но всички — съвсем еднакви в основата си.
Усмивката на Смоуки Ъпдайк стана още по-широка.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Елрой
1.
„Когато бях на шест…“
Кръчмата, която бе започвала да се изпразва по това време през предишните две нощи, продължаваше да гърми, сякаш клиентите бяха решили да поздравят зората. Джек забеляза, че две от масите са изчезнали — бяха станали жертва на юмручния бой, започнал тъкмо преди последната му експедиция в клозета. Сега на мястото им танцуваха хора.
— Най-после! — възкликна Смоуки, когато Джек се заклатушка покрай вътрешната страна на бара и остави касата пред хладилника. — Напъхай ги вътре и се върни за проклетата чешка. Трябваше да донесеш първо нея, но както и да е.
— Лори не ми каза…
Силна, пареща болка проряза крака на момчето. Смоуки злобно бе стоварил тежката си обувка върху кеца му. Джек едва сподави вика си и усети, че от очите му бликват сълзи.
— Млъквай! — сряза го Смоуки. — Лори е гъска, тя не може да различи черно от бяло, а ти си достатъчно умен, за да схванеш това. Връщай се в склада за каса „Будвар“.
Той закуцука към склада. Чудеше се дали костите на някой от пръстите му не са пукнати. Струваше му се напълно възможно. Главата му бучеше от дима, шума и накълцания, назъбен ритъм на „Момците от долината“. Двама от тях вече видимо залитаха по подиума. Една мисъл ясно изпъкна в съзнанието му: не беше възможно да изчака затварянето на кръчмата. Просто не би могъл да издържи толкова дълго. Ако Оутли беше затвор, а кръчмата на Ъпдайк — неговата килия, със сигурност тъмничар му бе не толкова Смоуки Ъпдайк, колкото пълното изтощение.
Въпреки тревогите му какво представляват Териториите на това място, вълшебният сок все повече и повече му се струваше единственият сигурен начин да се измъкне. Би могъл да си глътне малко и да се пренесе… и ако успее да измине два-три километра на запад там отвъд, пак да си пийне и да се пренесе обратно в САЩ извън пределите на това ужасно малко градче, а може би дори доста по-далеч на запад — в Бушвил или даже в Пембрук.
„Когато бях на шест, когато Джеки бе на шест, когато…“
Взе касата с „Будвар“, затътри се до вратата, прекрачи прага и… високият, дългокрак каубой с големите ръце, същият, който приличаше на Рандолф Скот, стоеше там и го гледаше.
— Здрасти, Джек — каза той и момчето с нарастващ ужас видя, че ирисите на очите му са жълти като пилешки нокти. — Нали ти казаха да се измиташ? Или не си чул добре, а?
Джек стоеше с прежилващата пръстите му каса „Будвар“ в ръце, гледаше жълтите очи и внезапно в съзнанието му нахлу ужасяващата мисъл, че този човекоподобен екземпляр с безжизнени жълти очи се беше спотайвал в тунела.
— Остави ме на мира — дрезгаво прошепна той.
— Вече трябваше да си тръгнал! — Жълтоокият направи крачка към него.
Джек се опита да отстъпи назад… но гърбът му опря в стената и когато каубоят, който приличаше на Рандолф Скот, се наведе към него, той долови в дъха му мирис на мърша.