Майкъл си помисли, че е редно да се оттеглят. Да ги оставят насаме. Вероятно това щеше да е единствената им прегръдка. Пък и като че бяха забравили за тях и за онова, което предстоеше. Той обаче не можа да излезе. Никой не се помръдна, а танцът продължи, докато ритъмът не се забави и мелодията не затихна - знак, че скоро ще ги изостави. Всички гласове на инструментите се сляха за последно, после се отграничиха, тромпетът извиси последната жална нота и настъпи тишина.
Танцуващата двойка спря в средата на стаята, светлината озаряваше лицата и блестящите им коси. Майкъл се облегна на камъка, не можеше да помръдне.
Такава музика можеше да наранява. Изоставя те разочарован и пуст. Сякаш ти казва: «Такъв е животът, запомни». Тишина.
Аш вдигна ръцете на приказната кралица и ги погледна внимателно. После целуна дланите и? и я пусна. Тя го гледаше като влюбена, вероятно не в него, а в музиката, в танца, в светлината, във всичко.
Той я поведе към стана, внимателно я насочи към стола и? и обърна главата и? така, че да погледне платното, което тъчеше и което като че бе забравила напълно. Пръстите и? посегнаха към нишките и веднага се върнаха към работата.
Аш се оттегли безшумно, после се обърна към Стюарт Гордън.
Старецът мълчеше, беше се отпуснал на една страна в стола, очите му се местеха от Аш към Теса и пак към Аш.
Вероятно бе дошъл ужасният момент. Майкъл не знаеше. Но със сигурност щеше да го предшества някаква история, някакво дълго обяснение, отчаян разказ. Гордън трябваше да се опита. Някой трябваше да се опита да спаси това нещастно човешко същество; нещо трябваше да предотврати тази екзекуция.
- Кажи ми кои са другите - настоя Аш все така кротко. - Искам да разбера кои са твоите съучастници, в ордена и извън него.
Стюарт не бързаше да отговори. Не помръдваше, нито извръщаше поглед от него.
- Не - рече накрая. - Никога няма да ти кажа кои са. - Това прозвуча по-категорично от всичко, което Майкъл бе чувал. Старецът явно бе потънал в болка и нямаше намерение да се оправдава. Аш тръгна бавно към него.
- Почакай - каза Майкъл. - Моля те, Аш, почакай.
Талтошът спря и се вгледа любезно в Майкъл.
- Какво има? - попита, сякаш не можеше да се досети сам.
- Позволи му да ни разкаже каквото знае - отвърна Майкъл. - Нека чуем историята му!
Седемнайсет
Всичко се бе променило. Всичко беше по-лесно. Тя лежеше в прегръдките на Мориган и Мориган бе в обятията и? и…
Настъпила бе вечерта, когато тя отвори очи.
Какъв прекрасен сън. Май Джифорд, Алисия и Древната Евелин бяха с нея, нямаше смърт и страдания, те бяха заедно, дори танцуваха, да, танцуваха в кръг.
Беше прекрасно! Дори сънят да избледнее, усещането остава. Небето бе виолетово, като любимия цвят на Майкъл.
Над нея се бе надвесила Мери Джейн - дяволски красива с лененожълтата си коса.
- Ти си Алиса в Страната на чудесата - каза Мона. - Вече така ще те наричам.
Ще бъде прекрасна, обещавам ти.
- Сготвих вечеря - каза Мери Джейн. - Казах на Еужения да си отиде тази вечер, надявам се, нямаш нищо против. Когато видях килера, направо полудях.
- Разбира се, че нямам нищо против - отвърна Мона. - Помагаш ми, ти си добра братовчедка.
Тя стана освежена, чувстваше се лека и свободна, като бебето, което риташе в корема и?. Бебето с дългата червена коса плаваше в течността като мъничка гумена кукла с най-миниатюрните малки коленца…
- Сготвих вкуснотии - ориз, печени омари със сирене, варено пиле с масло и естрагон.
- Къде се научи да готвиш така? - попита Мона. После спря и прегърна Мери Джейн. - Няма други като нас. Знаеш какво имам предвид, нали?
Мери Джейн и? се усмихна лъчезарно.
- Да, просто великолепно. Обичам те, Мона Мейфеър.
- О, много се радвам да го чуя - отвърна Мона.
Бяха стигнали до вратата на кухнята и Мона надникна вътре.
- Господи, наистина си сготвила обилна вечеря.
- Да, точно така - каза Мери Джейн гордо и отново разкри перфектните си бели зъби. - Мога да готвя още от шестгодишна. Майка ми тогава живееше с един главен готвач, знаеше ли? А после работих в един луксозен ресторант в Джаксън, Мисисипи. Джаксън е столицата на щата, нали знаеш? В този ресторант се хранеха сенаторите. А аз им казвах: «Ако искате да работя тук, тогава ми позволете да гледам готвачите и да науча каквото мога». Какво ще искаш за пиене?
- Мляко, умирам за мляко - каза Мона. - Не се втурвай още вътре. Виж колко е прекрасен залезът. Любимата част от деня на Майкъл.
Само да можеше да си спомни кой бе с нея в съня и?. Останало и? бе единствено усещането за любов, за успокояваща любов.