- За какво говориш?
- Ами внимавай, Мери Джейн, и ще разбереш! В съня ми точно нашествениците изобретиха смъртта. Не, сега разбирам, че те са изобретили просто убиването. Това е различно нещо.
- Там има купа, пълна с ябълки. Искаш ли ябълка?
- Да, по-късно. Сега ще се кача в стаята на Роуан.
- Добре, ама нека първо се нахраня - примоли се Мери Джейн. - Не отивай сама. Всъщност не съм сигурна дали имаме право да се качваме горе.
- Роуан няма да има нищо против. Майкъл - също. Не знаеш ли? - изимитира я Мона. - Има ли значение? - Мери Джейн за малко да падне от стола от смях.
- Ти си най-ужасното дете - каза тя. - Хайде, давай. Пилето и без това е по-вкусно студено.
А месото от морето също е бяло, месото на скаридите и рибите, на омарите и мидите. Чисто бяло. Яйцата на чайките са красиви, защото отвън са съвсем бели, а когато ги счупиш, в теб се взира едно огромно златисто око, плуващо в най-прозрачната течност.
- Мона?
Тя още стоеше на вратата на килерчето. Затвори очи. Почувства как Мери Джейн я хвана за ръка.
- Не - отвърна Мона с въздишка. - Отново премина. - Ръката и? се спусна към корема. Разпери пръсти над заоблената подутина и почувства леките движения отвътре. Красива Мориган. Косата ти е червена като моята.
Твоята коса толкова червена ли е, мамо?
Не ме ли виждаш?
Виждам те в очите на Мери Джейн.
- Хей, Мона, ще ти донеса стол!
- Не, не, добре съм. - Тя отвори очи. Заля я прекрасен прилив на енергия. Протегна ръце и хукна през бюфетната към трапезарията, а после по дългия коридор и нагоре по стълбището.
- Хайде, да вървим! - крещеше тя.
Беше толкова хубаво да тича - едно от нещата, които и? липсваха сега, когато вече не бе дете, а досега дори не го беше осъзнала. Преди тичаше ли, тичаше по Сейнт Чарлз авеню, колкото сили имаше, с разперени ръце. Хукваше по стълбите, като ги вземаше по две наведнъж. Тичаше из пресечката само за да види дали може да го направи, без да спре, без да припадне, без да повърне. Мери Джейн бързаше след нея.
Вратата на спалнята беше затворена. Добрият стар Райън. Вероятно дори я беше заключил.
Но не. Когато отвориха, стаята беше тъмна. Мона напипа ключа за осветлението и полилеят обля в ярка светлина гладкото легло, тоалетката и кашоните.
- Каква е тази миризма? - попита Мери Джейн. - Усещаш ли я?
- Аха. Това е миризмата на Лашър - прошепна Мона.
- Сигурна ли си?
- Да. - Пред тях бяха натрупани кафяви картонени кутии. - На какво ти прилича тази миризма?
- Хм, приятна е. От нея ти се дояждат бонбони лакта или шоколад, или канела, или нещо подобно. Уф! Откъде идва? Знаеш ли какво?
- Какво? - попита Мона, като заобиколи купчината кутии.
- В тази стая са умрели хора.
- Без майтап? Мери Джейн, всеки може да ти го е казал.
- Какво имаш предвид? Мери Бет Мейфеър, Деидре и останалите? Чух за тях, когато Роуан лежеше болна и Беатрис се обади да ни извика с баба в Ню Орлиънс. Баба ми каза. Но тук е умрял и някой друг, някой, който мирише така. Усещаш ли? Усещаш ли трите миризми? Едната е неговата. Другата обаче не е. А третата миризма е миризмата на самата смърт.
Мона стоеше неподвижна, опитваше се да я долови, но вероятно за нея миризмите се смесваха. С остра, почти необикновена болка, тя си помисли за онова, което Майкъл и? бе разказал - че слабото момиче не било човек. Емалет. В ушите и? гръмна изстрелът и тя ги запуши с ръце.
- Какво става, Мона Мейфеър?
- Господи, къде е станало това? - попита Мона, като все така държеше ръце на ушите си и стискаше очи. Отвори ги само за да погледне Мери Джейн, която стоеше срещу лампата - очите и? бяха големи и яркосини.
Мери Джейн се огледа, почти без да помръдва глава. После тръгна покрай леглото. Главата и? изглеждаше идеално кръгла и мъничка под меката гладка коса. Стигна до другия край на леглото и спря. После заговори с много дълбок глас:
- Ето тук. Някой е умрял точно тук. Някой, който мирише като него, но не е той.
В ушите на Мона звънна писък, така силен и жесток, че бе десет пъти по-ужасен от въображаемия изстрел. Тя притисна корема си.
Спри, Мориган, спри. Обещавам ти…
- Боже, Мона, да не ти е зле?
- Не, добре съм! - Мона цялата трепереше. Започна да си тананика нещо тихичко, без сама да разбира какво - просто някаква хубава мелодия, вероятно измислена от нея.
Обърна се и погледна към купчината кутии, които я привличаха неудържимо.
- Усеща се и от кутиите - каза тя. - Там е доста силна. Това бе неговата миризма. Знаеш ли, досега никой в семейството не е признавал, че я усеща.