- Как така, че тя е навсякъде! - отвърна Мери Джейн. Стоеше до Мона - вбесяващо висока, с по-изпъкнали гърди. - Наистина се усеща най-много от кутиите, права си. Но виж, те всички са залепени.
- Да, и са надписани с черен маркер, от Райън. А на тази пише: «Записки, анонимни». - Тя въздъхна тихо, но не така лекомислено като преди. - Горкият Райън. «Записки, анонимни». Звучи като група за психологическа поддръжка на книги, които не знаят кой е авторът им.
Мери Джейн се засмя.
Мона беше доволна и също се закиска. Заобиколи кутиите и се отпусна на колене до тях, но внимателно, за да не разклати бебето. То все още плачеше и се въртеше като полудяло. От миризмата е, нали? Както и от всички глупави приказки, представи и образи. Тя затананика на бебето… после тихо запя:
- Набери най-вълшебните цветя, набери най-редките цветя от градина, от гора, от хълм и долина! - Това бе най-сладката песен, която знаеше. Беше я научила от Джифорд - пролетен химн. - Сърцата ни преливат, устата ни изливат песен за най-прекрасната роза в долината!
- О, Мона Мейфеър, хубав глас имаш.
- Всички Мейфеър имат хубави гласове, Мери Джейн. Но не и като мама или Джифорд. Трябваше да ги чуеш. И двете бяха сопрано. Моят глас е нисък.
Сега тя затананика без думи, представяше си горите, зелените поляни, цветята.
- О, Мери, кичим те с цветя сега, кралице на ангелите, кралице на пролетта. О, Мери, кичим те с цветя сега…
Тя се залюля на колене, с ръка на корема, бебето се люлееше лекичко в тон с музиката. Червената му коса сега плуваше около него - разкошна в родилната течност в утробата, подобна на оранжево мастило, което се разлива във вода - безтегловно, полупрозрачно, красиво. Какви мънички краченца, какви мънички пръстчета.
Какъв цвят са очите ти, Мориган?
Не мога да видя очите си, мамо, виждам само това, което виждаш и ти.
- Хей, събуди се, уплаших се, че ще припаднеш.
- О, да. Радвам се, че ме връщаш обратно, Мери Джейн, добре направи. Моля се на небесата и Светата Дева това бебе да има зелени очи като моите. Какво ще кажеш?
- Ще е страхотно! - обяви Мери Джейн.
Мона положи ръце на картонения кашон пред себе си. Този беше. От него миризмата бе най-силна. Нима бе изписал тези листи със собствената си кръв? Като си помисли само, че тялото му лежеше там наблизо. Трябва да го разкопае. Все пак сега всичко се бе променило - Роуан и Майкъл или щяха да се примирят с това, или просто няма да им каже. Все пак то засяга само нея.
- Какви тела смяташ да разкопаваш? - попита Мери Джейн смръщена.
- О, престани да ми четеш мислите! Не бъди такава кучка. Помогни ми с кашона.
Мона разкъса лентата и отвори капака.
- Мона, все пак тези неща принадлежат на някой друг.
- Дааа - отвърна Мона. - Но този някой друг е част от моето наследство, тя има свой собствен клон от родословното дърво, а от върха до корените на това дърво тече жизнена сила, нашата родова кръв. Той беше част от нея, той живееше в нея, живя дълго и вечно като дърво. Мери Джейн, нали знаеш, че дърветата са най-дълголетните създания на земята?
- Да, знам - отвърна тя. - До Фонтевро има много големи дървета. Кипариси, които стърчат направо от водата.
- Шшшт - обади се Мона. Тя махна опаковъчната хартия - този кашон бе опакован, сякаш съдържаше най-скъп порцелан, който щеше да пътува чак до Исландия. Тя видя първата страница от купчина листи, покрити с тънък найлон и овързани с дебел ластик. Същински драсканици - с дълги опашки на съгласните и малки гласни, които в някои случаи бяха не по-големи от точици. Но ги разчиташе.
Разкъса с пръсти найлона.
- Мона Мейфеър!
- Тихо, момиче - сопна се тя. - Има причина да го правя. Ти на моя страна ли ще си, или ще ме изоставиш? Кабелната има много канали, иди си в стаята да гледаш телевизия, ако не искаш да стоиш при мен. Или пък иди да поплуваш, набери цветя или изкопай телата под дървото…
- Искам да остана с теб.
- Тогава докосни това, братовчедке. Чувстваш ли нещо?
- Ооох!
- Той ги е написал. Виждаш записките на доказан нечовек! Гледай.
Мери Джейн коленичи до нея. Докосна леко страницата. Раменете и? се прегърбиха, гладката и? коса се спусна покрай лицето и?, съвършена като перука. Белите и? вежди блестяха на бронзовото и? чело и всяко косъмче се виждаше. Какво ли мислеше, чувстваше, виждаше? Какво означаваше погледът и?? Това дете не беше глупаво, никак не беше глупаво. Но работата бе там, че…
- Спи ми се - каза Мона внезапно. Сложи ръка на челото си. - Чудя се дали Офелия е отишла да подремне, преди да се удави.
- Офелия ли? Имаш предвид Офелия на Хамлет?
- О, ти я знаеш. Прекрасно. Обичам те, Мери Джейн.