- Да, като онези момчета.
- Кои момчета? - попита Роуан.
- Марклин Джордж и Томи Монохан - каза Юри.
Лицето на Стюарт остана твърдо. Той вдигна чашата с две ръце и отпи.
Уискито миришеше на лекарство, отвратително.
- Те ли ти помогнаха в това? - попита Юри. - Компютърният гений и момчето, което знае латински.
- Аз направих всичко - каза Стюарт, без да поглежда Юри. Не поглеждаше към никого. - Искате ли да ме изслушате, или не?
- Те са ти помогнали - повтори Юри.
- Нямам какво да кажа по въпроса - отвърна Гордън и хвърли на Юри смразяващ поглед. После отново се втренчи в празното пространство, а може би и в сенките по стените.
- Да, били са тези двамата - настоя Юри, въпреки че Майкъл му направи знак да замълчи. - Ами Джоан Крос, Елвера Флеминг или Тимоти Холингшед?
При споменаването на тези имена Стюарт направи жест на отвращение. Едва ли осъзнаваше как може да бъде интерпретирано това по отношение на момчетата.
- У Джоан Крос няма и капка романтика - каза Стюарт внезапно, - а Тимоти Холингшед винаги е бил надценяван заради аристократичния си произход. Елвера Флеминг е стара глупачка! Не ме питай вече за тях. Няма да ви кажа нищо за своите помощници. Няма да ги предам. Ще умра с тази тайна, можете да сте сигурни.
- Та значи този млад човек в Индия ви е писал, господин Гордън, така ли? - попита Аш търпеливо, с изненадващо хладно изражение.
- Да, всъщност ми се обади, и каза, че има интересна загадка за мен. Каза, че можел да я доведе в Англия, ако я поема веднага щом пристигне. Обясни, че можела да се грижи за себе си, макар че на моменти не изглеждала с всичкия си. Никой не успявал да я анализира напълно. Говорела за времена, непознати на хората около нея. Когато направил проучвания, с цел да я изпрати у дома, той открил, че тя се е превърнала в легенда в тази част на Индия. Имам документи за това. Пазя писмата ни. Всички са тук. В метрополията, разбира се, има копия от тях. Но оригиналите са тук. Всичко ценно за мен е в тази кула.
- Знаеше ли какво представлява тя, когато я видя?
- Не, беше невероятно. Веднага бях омагьосан от нея. Някакъв егоистичен инстинкт започна да определя действията ми. Доведох я тук. Не исках да я водя в метрополията. Това бе най-странното - не бих могъл да обясня защо направих това, освен очевидния факт, че бях омагьосан от нея. Наскоро бях наследил тази кула от брата на майка си, един любител на старини, който бе и мой ментор в семейството. Тук ми се стори най-подходящото място… През първата седмица почти не я оставях сама. Никога не бях се наслаждавал на компанията на същество като Теса. У нея имаше някаква веселост и простота, които ме правеха необяснимо щастлив.
- Да, сигурен съм - каза тихо Аш с лека усмивка. - Моля, продължете с историята.
- Влюбих се в нея. - Той замълча с вдигнати вежди, сякаш се удиви от собствените си думи. Изглеждаше развълнуван от това откровение. - Бях лудо влюбен в нея.
- И оттогава я държиш тук? - попита Юри.
- Да, оттогава е тук. Никога не е излизала. Страхува се от хората. Говори само когато остана тук за дълго, разказва своите изумителни истории. Те често са несвързани, по-скоро лишени от хронология. По-кратките винаги имат смисъл. Записал съм стотици от тях, цял списък с думи на староанглийски и латински, които тя използва. Почти веднага разбрах, че говори за два различни живота - за един много дълъг, който живее сега, и за предишен.
- Два живота? Имаш предвид прераждане.
- След доста време тя ми обясни - отвърна Гордън. Вече се бе увлякъл от собствения си разказ, като че беше забравил за опасността. - Тя каза, че всички от нейния вид имат по два живота, понякога и повече. Раждали се с цялото необходимо им за оцеляването знание, но после предишният живот се връщал в спомените им, както и части от другите. И точно спомените за този по-ранен живот им помагал да не полудеят сред човешките същества.
- Тогава вече знаехте ли, че тя не е човек? - попита Роуан. - Аз лично трудно бих се усъмнила.
- Не, изобщо. Мислех, че е човек. Разбира се, тя има някои доста странни черти - тази прозрачна кожа, необичайния ръст, странните ръце. Но не съм и помислял, че не е човек. Тя самата ми каза, че не е човек. И то повече от веднъж. Съществата от нейния вид живели преди хората. Живели в мир хиляди години на острови в северните морета. Тези острови били сгрявани от вулканични извори от дълбините, от горещи гейзери. Имало и прекрасни езера. Тя самата не била живяла по това време, но онези, които познавала от първия си живот, си спомняли този рай. Така помнели своята история, чрез неизбежните и винаги уникални спомени от предишни животи. Не разбирате ли? Това е невероятно - самата идея, че всеки може да се появи на този свят с някакви ясни и ценни исторически спомени! Това означаваше, че тази раса знае повече за себе си, отколкото хората биха могли да научат за своето минало. Те познаваха най-ранната си история от първа ръка, така да се каже!